— Мислиш ли, че това има някакво значение?
— За мен има. Ако искаш да направиш нещо за мен, наистина да направиш нещо, избий си го от главата.
— Той е баща на Кевин — прошепна Меган. — Гади ми се, като си помисля.
— Той е едно нищожество. Полегни до мен, моля те.
Забеляза, че Нейт се бори с ефекта от хапчето и го послуша. Лекичко повдигна главата му и я отпусна на гърдите си.
— Поспи малко — прошепна тя. — Сега няма да мислим за това. Няма да мислим за нищо.
Той въздъхна и се остави да се унесе.
— Обичам те, Меган.
— Знам. — Тя го погали по косата и остана будна, докато Нейт спеше.
Никой от двамата не видя малкото момче с уплашени очи и пребледнели бузи, когато отвори вратата.
Натаниъл се събуди от пулсирането на собствената си болка. В главата му биеше барабан и напорът идваше отнякъде ниско, над врата, а на лявото слепоочие някой бе решил да отмерва ритъма с тънка палка. Около ребрата нещо го притискаше и се усещаше туптене, което по всичко личеше, че ще си остане постоянно. Рамото също припяваше жално и неспирно.
Само за опит се помъчи да се надигне. Вдървен също като труп, каза си той с отвращение. С бавни тромави движения се надигна от леглото. Като се изключи бумтенето в главата му, други поражения като че ли нямаше. Нямало било, помисли си Нейт, намръщен от болка, докато куцукаше към душа. Единственото му удовлетворение бе, че двамата нападатели щяха да страдат значително повече от него.
Дори приятните струи на душа предизвикаха нов взрив от болка, когато докоснаха натъртванията и охлузванията. Със стиснати зъби той изчака болката да отшуми и да се превърне в нещо като търпим дискомфорт.
Щеше да оживее.
Гол и все още мокър, Нейт излезе от душа и напълни мивката с леденостудена вода. Пое си дълбоко дъх, за да се стегне, и наведе лице, докато вледеняващият студ предизвика пълно изтръпване.
Вече по-уверен, той се върна в спалнята и видя на един от столовете чисти дрехи. Без да спира да ругае, успя някак да се облече. Копнееше за кафе и аспирин и пълна чиния с храна, когато вратата се отвори предпазливо.
— Не трябва да ставаш. — Коко държеше подноса и с двете си ръце и цъкаше с език. — Да сваляш тази риза веднага и да се връщаш в леглото.
— Скъпа, цял живот чакам да чуя тези думи.
— Сигурно се чувстваш по-добре — каза тя през смях и остави подноса на нощното шкафче, за да бухне косата си. Натаниъл веднага забеляза, докато проследяваше познатия жест, че вече две седмици, ако не и повече, косата й си бе в същия цвят. Сигурно се дължеше на настроението й, каза си той.
— Ще се оправя.
— Миличкият. — Коко повдигна ръка и докосна много нежно синините по лицето му. Тази сутрин изглеждаше значително по-зле, но сърце не и даваше да му го каже. — Поне седни да хапнеш нещо.
— Умееш да ми четеш мислите. — С огромно желание Нейт се отпусна на един стол. — Много ми харесва обслужването.
— Това е най-малкото, което мога да направя. — Тя нагласи подноса върху един стол и разстла салфетката. Той реши, че сигурно ще му я натъпче в яката, и затова я взе.
— Меган ми каза какво се е случило. Онзи Бакстър наел двама… Двама главорези. Имам намерение да се дигна до Бостън и сама да се разправя с онзи тип.
Яростното й изражение стопли сърцето му. Приличаше на освирепяла келтска богиня.
— Сладурче, в такъв случай той е загубен. — Опита яйцата и затвори очи от удоволствие, усетил вкуса на горещата, невероятно вкусна храна. — Ала мисля да го оставим на мира.
— Да го оставим на мира ли? Трябва веднага да се обадиш в полицията. Аз, разбира се, бих предпочела всички момчета да се съберете и да отидете заедно да му насините физиономията… — Тя притисна ръка към сърцето си, защото само като си представи гледката, сърцето й заби по-силно. — Само че — продължи Коко с известно съжаление, — редното е да се съобщи на властите и те да се справят с проблема.
— Никакви ченгета. — Нейт загреба от картофеното пюре. — Дюмонт ще се изтормози много повече, като не знае какво смятам да предприема и най-вече кога.
— Ами… — Тя помисли над това и се усмихна. — Май си прав. Все едно, че чакаш да те порази мълния.
— Именно. А ако се намеси полицията, ще стане твърде неприятно за Меган и момчето.
— Както обикновено, си прав. — Коко нежно го погали по косата. — Толкова се радвам, че си с нас.
— Иска ми се и тя да изпитва същото.
— Че то си е така. Просто се страхува. На Меган й се е налагало да се справи с толкова много препятствия. А ти — ти, Натаниъл, си мъж, който доста обърква жените.