Последва диапозитив с изображение на бога Сет — човешко тяло, увенчано с глава на непознато животно с дълга муцуна и заострени уши.
— На второ място исках да ви покажа, че древните египтяни не само пазят спомена за някогашния си дом в Гилф Кебир, а и — въпреки огромното разстояние — поддържат и физически контакт с него, като от време на време прекосяват пустинята, за да се поклонят пред местата със специално религиозно и сантиментално значение за тях… Една от долините уади, така наречената уехат сещат, Скритият оазис, се тачи особено много. Макар сведенията да са оскъдни, оазисът, изглежда, е продължил да служи като важен култов център до края на Старото царство, почти хиляда години след възникването на Египет като обединена държава.
Слушателят, който клюмаше, вече беше заспал напълно. Флин повиши глас с няколко тона в напразно усилие да го извади от обятията на съня.
— Накрая — продължи той с глас, който звучеше почти като крясък, — ще се опитам да докажа, че тъкмо тази неоткрита досега долина е служила за образец и вдъхновение на цяла серия легенди за изгубените сахарски оазиси, по-специално за Зерзура, Атлантида на пясъците, на чието напразно търсене споменатият Ладислаус Алмаши отделя толкова години от активния си творчески живот.
Последен диапозитив от увода — неясна черно-бяла снимка на Алмаши по къси панталони и с войнишко кепе, с чезнеща в далечината пустиня зад гърба му.
— И така, дами и господа — Броуди вдигна ръка, — каня ви да ме придружите в едно откривателско пътуване — през пустинята, назад през времето, в търсене на отдавна загубения град-храм Гилф Кебир.
Замълча и изчака за реакция, каквато и да е реакция.
— Не е нужно да викате — чу се глас от дъното на стаята. — Да не сме глухи?
„Идиотщина“, помисли си Флин.
С усилие говори до края на лекцията, като прескачаше и изпускаше каквото можеше, така че нормалното време от деветдесет минути се смали на по-малко от петдесет. За разлика от повечето си колеги египтолози, той се ползваше с името на интересен лектор, който може да съживи сухия и сложен материал, да задържи вниманието на слушателите, дори да ги въодушеви. Но сега, колкото и да преправяше и опростяваше нещата, изглежда, не успяваше. В средата на изложението мъж и жена се изправиха и излязоха, а към края останалите открито нервничеха и си поглеждаха часовниците. Задрямалият спокойно си спа до края с глава върху рамото на жена си. Единствено закъснелият дебелак с папийонката изглеждаше искрено заинтересуван. От време на време бършеше чело с носната си кърпа, но не откъсваше очи от англичанина, а погледът му показваше колко е съсредоточен.
— Да обобщя — завърши Флин, докато нагласяваше последния кадър, още една снимка от извисяващата се оранжева страна на Гилф Кебир. — Досега не е открита и следа от уехат сещат, Зерзура или който и да е друг от легендарните изгубени оазиси на Сахара.
Извъртя се леко, вдигна поглед към изображението и се усмихна тъжно като на приятел от детството, който предизвиква едновременно и уважение, и тъга. За миг изглеждаше зареян в собствените си мисли, после тръсна глава и се обърна към слушателите си.
— Много хора твърдят, че цялата идея за изгубения оазис е тъкмо това — продължи той. — Просто една идея, мечта, плод на въображението, нищо по-осезаемо от пустинен мираж… Надявам се, че доказателствата, с които ви запознах тази вечер, ще ви убедят: основата за всички тия истории, уехат сещат, със сигурност е съществувал и се е смятала от древните египтяни за култов център с първостепенно значение. А дали местоположението му може някога да се открие, е друг въпрос. Алмаши, Багнолд, Клейтън, Нюболд — всички те са избродили Гилф Кефир, но са се върнали с празни ръце. В по-ново време сателитното наблюдение и въздушните снимки също не дадоха никакъв резултат.
Отново хвърли поглед към образа на екрана и пак се усмихна тъжно, макар че очите му издаваха нещо по-близко до умората, ако не и до пълното изтощение.
— Пък може би е по-добре така — замислено промърмори той. — Толкова голяма част от планетата днес е изследвана, картографирана, проучена и разголена, лишена от чара си, че светът някак си става по-интересен, ако поне едно малко негово ъгълче остава все още недостъпно за нас. В момента уехат сещат остава точно това — един скрит оазис. Благодаря ви.