„Така се гордея с тебе — възкликна тя и я прегърна. — Безстрашната ми сестричка!“
И разбира се, след няколко месеца, когато майка им и баща им загинаха в автомобилна катастрофа, в техния естествен заместник се превърна Алекс. Дотогава собствената й кариера на изследовател на пустинята бе започнала да разцъфва с „Малкият Тин Хинан“ — нейната книга за осемте месеца, прекарани в пътуване с туарегските бербери от Северен Нигер, който стана световен бестселър. Алекс обаче замрази всичко това, за да се върне в семейното жилище и да се грижи за Фрея. Постъпи на работа, колкото и странно да звучи, в отдела по картография на ЦРУ й по този начин успя да финансира училището и колежа на сестра си, както и по-нататъшната й кариера на алпинист, да я защитава и пази.
И след всичко това отплатата на Фрея към сестра й беше предателството. Докато в ушите й отекваше мрачното изпълнение на Джони Каш, който пееше за болка и раздяла, за измяна към най-любимите ти хора, тя затвори очи и отново видя потреса по лицето на Алекс, когато тя влезе в стаята. Потрес и още по-лошо — ужасна, укорна тъга.
Изминаха седем години и Фрея нито веднъж не каза, че съжалява. А искаше, повече от всичко на света. Не минаваше и ден, без да се замисли за това. Но така и не го направи. А сега Алекс беше мъртва и вече нямаше възможност. Обичната Алекс, кака й. Как болеше това! Не можеше по никакъв начин да го опише.
Посегна към джоба си и измъкна смачкан плик с египетска марка, погледа го за миг, после извади слушалките от ушите си и включи филма с Матю Макконъхи. Беше готова на всичко, от което да забрави.
7.
Кайро
Флин вече не пиеше толкова много, със сигурност не и колкото пиеше преди. В редките случаи, когато изпиваше по чаша, го правеше в бара на хотел „Уиндзър“, закъдето се бе запътил и тази вечер.
Тихата, строго подредена заличка на първия етаж с под от полирано дърво, удобни фотьойли и дискретно осветление, изглеждаше като остатък от предишната колониална изисканост. Персоналът носеше колосани ризи и черни папийонки, в единия ъгъл имаше бюро, а по стените висяха причудливи дреболии, каквито човек очаква да види на битпазара: гигантска черупка от костенурка, стара китара, еленови рога, черно-бели снимки от египетски битови сцени. Дори бутилките зад бара — мартини, коантро, гран марниер, крем дьо мант — свидетелстваха за отминали времена с коктейли, аперитиви и ликьор за следобед. Единствено шлагерът на Уитни Хюстън и туристите, скупчени в ъгъла и наведени над справочниците, разваляха илюзията.
Флин влезе малко след осем, намести се на столче на бара и си поръча бира. Когато му донесоха чашата, я изгледа с колебанието, което би изпитал шофьор, преди да излети от шосето към реката долу, вдигна бирата, пресуши я на четири глътки и веднага поръча още една. Изпи и нея също така бързо и се канеше да започне третата, когато случайно погледна към огледалата зад бара. На канапето зад него и по-вляво, със сгънат вестник в ръка, седеше дебелият му слушател от лекцията. Флин не си спомняше да го е видял, когато влезе в заведението, и започна да размества столчетата, за да изгради преграда помежду им, тъй като не му беше нужна компания. Докато го правеше, човекът вдигна глава, забеляза го и му помаха. После остави вестника и тръгна към него.
— Лекцията ви беше чудесна, професор Броуди — измърмори с любопитно високия си гъгнещ глас и протегна ръка. — Наистина чудесна.