— Моля ви! — скимтеше той. — Моля, помогнете ми. Ще платя. Аз съм богат. Много богат. Помогнете ми!
Започна да плаче, после да пищи, все едно виеше хиена, напразно удряше камъка с ръце, призоваваше бог, който и да е бог — християнски, мюсюлмански, древноегипетски, — да дойде на помощ, да го спаси в този час на нужда. Но всичко остана както си беше, тишината все така оглушителна, скалната клетка все така тясна. Накрая, изтощен, той се смъкна на пода и опря гръб на стената. Главата на огромна нарисувана змия беше надвесена над него, челюстите й зееха.
— Махай се — измърмори той и задраска с нокти врата и китките, после глезените си; чувството, че го лазят хлебарки, беше по-силно и по-непоносимо от всякога. — Махайте се от мен! Отвратителни! Гадни! Мръсни!
Дереше се все по-яростно, забиваше нокти и се удряше, усещането за пълзящи насекоми беше толкова гнусно и правдоподобно, че изцеден и отчаян, той не можеше да понесе да седи неподвижно и отново се изправи. И видя на стената, където се бе облягал допреди малко, нещо лъскаво. И парченца камък и пясък, които се движеха! Наведе се, за да види какво става, ужасен, че тунелът започва да пропада.
Но онова, което видя, беше по-лошо. По-лошо от всичко на света, най-ужасният му кошмар, който се сбъдваше. Хлебарки, десетки и десетки хлебарки, стотици, хиляди, се изливаха от устата на змията на стената като поток мръсна кафява вода. Гиргис се погледна — лазеха по сакото, по ръцете, краката и обувките му. Изрева и отскочи, неистово се опитваше да изтръска насекомите, краката му ги тъпчеха с хрущене. Блъсна се в отсрещната стена, изпусна лампата и тя засвети по-ярко и освети цялата кухина. Имаше и други змийски усти — вдясно, вляво, горе, отпред, — и от всички се изливаха орди хлебарки. Прииждаха от всички страни, лазеха по цялото му тяло, загръщаха го в лъскав плащ от крилца, крака и пипала. Светлината остана само няколко секунди — достатъчни обаче, та Гиргис да осъзнае пълния ужас от случващото се. После лампата избледня и угасна и остана само тъмнината, щракането и пълзенето на милиони малки крака и безумните писъци на Романи Гиргис.
70.
Флин изкачи стъпалата и спря на площадката. От тук, отвисоко, можеше да добие представа за онова, което се случваше в оазиса.
Девственият рай отпреди няколко часа вече едва се познаваше; скалите продължаваха неудържимо да се сближават и да унищожават всичко по пътя си: палмови горички и поляни с цветя, овощни градини и езера, пътища и статуи бавно изчезваха като отломки под промишлена прахосмукачка. В долния край на долината скалите вече сякаш се бяха затворили, въпреки че не можеше да се види ясно заради кълбящия се прах. По-нагоре между тях все още имаше пространство, зеленината се простираше по-нашироко и стигаше до горната част на каньона, но и тя щеше да бъде погълната — скалите се приближаваха безмилостно една към друга и унищожаваха всичко по пътя си. Флин пресметна, че след петнайсет минути ще стигнат до скалната площадка и ще разрушат храмовите сгради. А след още десет ще се затворят напълно и оазисът ще изчезне. Нямаше достатъчно време. Дори почти достатъчно време нямаше. Обърна се и се затича.
Мина през първия двор — скалните стени се извисяваха вляво и вдясно, силата на движението им караше настилката да се гъне под краката му, и след това през втория, където половината гора от обелиски беше нападала хаотично на земята. Влезе в третия двор. Гигантският обелиск в средата му все още стоеше упорито, съпротивляваше се на напиращия хаос, макар че едно парче от златната му облицовка в долния ляв ъгъл липсваше. Флин стигна до храма и се втурна през монументалните зали. Бумтежът на Бенбена постепенно се засили, кънтеше в ушите му — повтарящ се, пулсиращ контрапункт на рева от блъскането и срутването на скалите.
„Побързай“, подкани се сам, опитваше се да тича още по-бързо, да влее последни сили в краката си. Пясък и прах валяха отгоре, откъртваха се парчета зидария. Мина през залата с гигантските корени, залата с алабастровите маси за жертвоприношения — стените се напукваха все повече и се приближаваха към него — и накрая влезе в малкия двор в центъра на храма. Езерцето беше празно, дълбока пукнатина минаваше по дъното му, лотосите лежаха безжизнени на камъните. С вик „Моли!“ Флин се затича към вратата на каменната сграда и нахлу в стаята през тръстиковите завеси. Външните звуци внезапно избледняха, пулсирането на каменния Бенбен нарасна и изпълни слуха му.