— Моли! Трябва да се махнем от тук! Хайде!
Стаята беше празна. Флин спря на прага и заоглежда изоставените монитори, стъкления изолационен куб, самия Бенбен — помещението се осветяваше от цветните спираловидни розетки, лека златна мъгла сякаш излизаше от повърхността. Понечи да се обърне, помисли си, че Моли сигурно вече е избягала и е с групата, която бяха видели да излиза през портите на храма, но просто не са я забелязали…
И в този миг Моли Кирнан бавно се изправи иззад камъка.
— Здравей, Флин.
Говореше тихо, сякаш го посрещаше на кафе.
— Боже, Моли, ти си луда! Махай се от там!
Тя само се усмихна. Абсолютно спокойна, напълно умиротворена.
— Видя какво направи това с Осман! — извика той и замаха с ръце. — Хайде! Трябва да вървим!
Усмивката й стана по-широка.
— Кажи ми честно, Флин, приличам ли ти на Осман? — Тя разпери ръце, приличаше на фокусник, който подканва публиката да го разгледа, за да се увери, че въпреки че е бил срязан наполовина, все още е цял.
— Видя ли? Не ме боли. Не ми направи нищо.
Потупа тялото си с ръце, после се наведе напред и за ужас на Флин прегърна Бенбен и притисна буза о него. И наистина изобщо не пострада. Остана още миг така, за да докаже думите си, и отново се изправи.
— Няма да навреди на никого. Ние не искаме той да вреди, Флин. Това е инструмент — нито повече, нито по-малко. И като всеки друг инструмент, просто трябва да знаеш как да го използваш.
Протегна ръка и погали камъка. Пулсиращият звук се забави и успокои, все едно тя наистина можеше да го подчини на волята си. Флин гледаше невярващо.
— Той е наш приятел — измърка тя. — Точно както е бил приятел на древните египтяни. Как го наричаха те? Инер сеуестер-ен — правилно ли го произнасям? — Камъкът, който им е давал сила. А сега ще даде сила и на нас. Ето защо не е бил открит досега, защо се озовахме тук. Това е подарък, Флин. От самия бог.
Стените на сградата затрепериха, десеттонни каменни блокове се тресяха и подскачаха като направени от стиропор.
— Моля те, Моли, няма време! Трябва да излезем! Веднага!
— И това е само началото — продължи тя, без да обръща внимание на молбите му, гласът й беше спокоен и хладнокръвен, сякаш тя действаше в съвсем различна действителност от тази, в която беше Флин.
— Първият малък знак на силата му. Помисли какво ще направи за нас, когато наистина го освободим, какво ще ни помогне да постигнем.
— Моля те, Моли!
— Един нов свят, нов ред, край на беззаконието. Божието царство на земята. С Бенбена като обезпечение никъде няма да има злодеи!
Блоковете на тавана започнаха да се разместват, през прашните процепи се виждаше синьото небе.
— Ти можеш да бъдеш част от това, Флин — продължи Кирнан и протегна ръка към него, явно забравила, че преди малко бе заповядала да го екзекутират.
— Защо да не работиш с нас? Ти знаеш повече за камъка от всички, дори и от мене. Можеш да ни даваш съвети, да ни помогнеш да осъзнаем пълния му потенциал. Другите бяха слаби, но не и ти. Ела с нас. Помогни ни да изградим един нов свят. Какво ще кажеш, Флин? С нас ли си? Ще ни помогнеш ли?
— Ти си луда! — извика той и започна да отстъпва, очите му се мятаха от Кирнан към тавана и стените, които трепереха все по-силно, чупеха се като яйчени черупки.
— Това не е нещо, което да можеш да управляваш, Моли! Това е над тебе. Над всички нас!
Тя се засмя и му размаха пръст като учителка, която хока непослушен ученик.
— Ах, ти, невернико. О, колко малко вяра имаш! Наистина ли смяташ, че бог ни е дал нещо, което не можем да използваме? Не мога да го управлявам ли? Изглежда ли ти като нещо, което не мога да управлявам?
Тя разпери отново ръце и бавно ги положи върху Бенбена. За ужас на Флин пулсиращият звук спря, а цветовете в камъка избледняха и изчезнаха. Стените и таванът престанаха да треперят. Всичко се обви в зловещо спокойствие и тишина. Флин не можеше да повярва.
— Боже мой — промърмори той. — Как… Боже мой.
Кирнан сияеше.
— Нали ти казах? Той няма да ни даде нещо, което да не можем да използваме. И повярвай ми, ще го използваме със или без помощта ти.
Пое дъх, издиша и отметна глава, затвори очи и започна, все едно четеше от книга:
— Мълчи пред Господа. За деня, в който Бог е наблизо, Той е подготвил…
Прекъсна я оглушителен грохот и сградата рязко се разклати. В същия миг Бенбенът запулсира отново, звукът беше много по-остър отпреди, по-сърдит, като ръмжене на лъв. Вътрешността на камъка отново пламна от цветове, но сега имаше и сянка: яростно червена като от пещ, като че ли всичко, което е показал досега — въртящите се нюанси, ярките светлини, златният ореол — е било само встъпление и накрая Бенбенът разкрива истинската си природа.