Той измърмори нещо утвърдително.
— В пустинята ли?
Той само сви рамене, като че ли казваше „къде другаде“.
— И какво правехте?
Отново свиване на раменете, но този път и думи:
— Карахме. Надалече. До Гилф Кебир. Дълъг път. — Погледна я бегло и отново отклони поглед, после се наведе и махна нещо от наметалото си.
На Фрея й се щеше да го пита още неща — за живота на Алекс тук, за болестта и за последните й дни, за всичко, което той знаеше за нея, искаше да събере и най-дребните подробности за сестра си. Спря се обаче, тъй като усети, че той не е особено общителен. Моли Кирнан я беше предупредила, че е кисел човек, но тя усещаше нещо повече. Почти враждебност. Чудеше се дали Алекс му е разказала какво се бе случило между двете, защо не си бяха говорили толкова години.
— Вие бедуин ли сте? — подхвана тя, просто за да разчупи леда.
Само кимване, нищо повече.
— Сануси? — Беше нещо, което смътно си спомняше от писмата на Алекс, име, свързано с хората от пустинята. Надеждата й да му направи впечатление с познанията си обаче доведе до съвсем неочакван резултат. Захир изстена отвратено, тръсна ядосано глава и изръмжа:
— Сануси не. Сануси са псета, измет. Ние сме ал-Рашайда, истинските бедуини.
— Извинявайте — смънка тя. — Не исках…
Дрънчене откъм коридора я прекъсна. Момченце най-много на три годинки влезе в стаята с несигурни стъпки, а след него и млада жена — стройна, мургава, привлекателна. Носеше наргиле в едната си ръка и поднос с две чаши червеникавокафяв чай в другата. Фрея се надигна, за да помогне, но Захир я върна с жест на пейката и даде знак на жена си — или поне Фрея си мислеше, че са съпрузи — да сложи подноса и наргилето до него. Само за частица от секундата погледът на младата жена срещна погледа на Фрея, после тя излезе.
— Захар? — попита Захир, сложи една лъжичка в чашата й, без да изчака отговор, подаде й я, след това вдигна момченцето на ръце.
— Синът ми. — За първи път се усмихна, явно беше забравил неприятния момент. — Много е умен. Нали си умен, Мохсен?
Момченцето се засмя и зарита с крачета под миниатюрното си наметало.
— Прекрасен е — съгласи се Фрея.
— Не е прекрасен — с вдигнат пръст възрази Захир. — Жените са прекрасни. Мохсен е красив. Като баща си.
Засмя се на шегата си и целуна момченцето по челото.
— Вие имате ли деца?
Тя призна, че няма.
— Трябва да започнете да ги раждате скоро — посъветва я той. — Преди да остареете още.
Сложи три лъжички захар в чая си, отпи и лапна мундщука на наргилето. Облак гъст син дим се заиздига към тавана. Последва нова конфузна пауза… Или поне Фрея се чувстваше неловко. Захир, изглежда си мислеше за друго. Накрая извади мундщука от устата си и посочи с него един окачен на стената ятаган — бронзовата ножница беше украсена с филигранни сребърни завъртулки, а дръжката от слонова кост завършваше с нещо, което приличаше на голям рубин!
— Това е било на един прарондител на семейството ми — заяви той.
За миг Фрея се замисли, после го поправи:
— Прародител.
— Нали това казвам — прарондител. Мохамед Валя Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда. Живял е преди шестстотин години. Много прочут бедуин от пустинята. Сахара е била като негова градина, ходил е навсякъде, дори до Пясъчното море, познавал всяка дюна, всяко изворче. Много велик човек.
Кимна гордо и прегърна сина си по-здраво. Фрея го изчака да продължи, но той, изглежда, искаше да каже само това и двамата отново се потопиха в мълчание. През отворения прозорец долетя далечно изскърцване на помпа, после, от по-близо, крякане на гъски. Тя изчака още няколко минути — отпиваше отчая си, а момченцето я зяпаше. После остави чашата, изправи се и попита дали може да използва тоалетната. Направи го не защото имаше нужда, а просто да се отдели от него за малко. Захир й махна с ръка да мине по коридора към задната част на къщата.
Фрея излезе от стаята с облекчение, отмина две, три спални — с голи стени и под, с интересна дърворезба по леглата, — разтвори една завеса от мъниста и излезе в малък вътрешен двор. Там бяха струпани много бамбукови кафези със зайци и гълъби. От едно прозорче се носеше тракане на кухненски съдове и женски гласове. Вдясно имаше две затворени врати.
Едната трябваше да е на тоалетната. Тя мина през двора и отвори първата. Беше или кабинет, или склад, не можа да прецени. Бюрото, столът и старият компютър предполагаха кабинет, а чувалите с жито, ръждясалият велосипед и сечивата — по-скоро склад. Започна да затваря вратата, но спря, защото на стената над бюрото в дъното на стаята имаше залепена с тиксо снимка. Тя влезе и се загледа в нея.