Други ръце разтвориха челюстите му и сачмите започнаха да падат право в устата му и да го задушават. Той се дърпаше и се гърчеше, опитваше се да вика, но ръцете го държаха здраво и наливането продължаваше, още и още, докато дърпането му не отслабна и накрая не спря. Пуснаха тялото му на пода — от разкървавените му устни се стичаше стомана, — после изстреляха един куршум в главата му за всеки случай и си тръгнаха, без да поглеждат свитата до стената втора проститутка. Вече се бяха смесили с оживеното утринно движение, когато хотелът се огласи от обезумелия й писък.
4.
Западната пустиня, между Гилф Кебир и оазиса Дакла
в наши дни
Бяха последните бедуини, които все още предприемаха големия преход от Куфра до Дакла, хиляда и четиристотин километра натам и толкова обратно през голата пустиня. Единственото им транспортно средство бяха камилите, с които пренасяха на отиване кокосово масло, бродерии, сребърни и кожени изделия, а на връщане фурми, сушени черници, цигари и кока-кола.
Това пътуване не беше особено икономически изгодно, но пък и целта му не беше икономическа. По-скоро ставаше дума за традиция, за поддържане на старите обичаи, за следване на старите кервански маршрути, използвани от дедите им, за оцеляване на места, където друг не би си помислил за това, за използване на пътища, известни единствено на тях. Бяха жилави, горди хора — бедуини куфра, сануси, потомци на Бану Сулаим. Пустинята беше домът им, прекосяването й — смисъл на живота им. Та дори да не беше икономически смислено.
Специално това пътуване беше трудно дори за суровите условия в Сахара, където лесни пътувания няма. От Куфра преходът на югоизток през Гилф Кебир и през пролома ал-Акаба — прекият маршрут би ги извел до Голямото пясъчно море, което дори бедуините не смееха да пресичат — мина без произшествия.
В източния край на пролома обаче откриха, че артезианският кладенец, от който обикновено пълнеха меховете си, е пресъхнал, така че за останалите триста километра запасите им ставаха опасно ограничени. Това беше повод за безпокойство, но не и нещастие; продължиха на североизток към Дакла без особено притеснение. След два дена обаче, с все още три дни път пред себе си, попаднаха под ударите на силна пясъчна буря, свирепия хамсин. Бяха принудени да се окопаят за следващите четиридесет и осем часа и през това време водният им запас се сви почти до нулата.
Бурята отмина и поеха отново, като полагаха всички усилия да изминат останалото разстояние, преди водата да свърши до капка; камилите се влачеха едва-едва, подканяни с крясъци: „хут-хут!“ и „яла-яла!“
Бедуините бяха дотолкова силно обзети от желанието да стигнат колкото може по-бързо целта на пътуването си, че почти сигурно щяха да пропуснат трупа, ако не се беше оказал точно пред краката на камилите. Твърд и стегнат като статуя, той се подаваше от кръста нагоре в края на една дюна. Устата му беше отворена, а едната ръка се протягаше като че ли да ги повика на помощ. Водещият ездач се провикна и всички спряха камилите и слязоха, събраха се да огледат — бяха седем души, с плътно покрити лица и глави, така че се виждаха само очите им.
Беше без съмнение мъжки труп, съвършено запазен в сухата и жарка прегръдка на пустинята, кожата беше изсушена и стегната като пергамент, а очите, сбръчкани в очните кухини, блестяха като късчета самородно злато.
— Бурята го е изровила — подхвърли един от ездачите на бадауи, бедуински арабски; гласът му беше дрезгав и тържествен като самата пустиня.
По знак на водача трима бедуини коленичиха и започнаха да разгребват пясъка около трупа. Дрехите — ботуши, панталони, риза с дълъг ръкав — бяха окъсани все едно от изнурителен път. Едната ръка още стискаше пластмасова манерка, празна, със загубена капачка, по гърлото й имаше нещо като следи от зъби — като че ли в отчаянието си човекът беше гризал пластмасата в безнадежден опит да отхапе някоя останала капка.
— Дали е войник? — със съмнение попита единият бедуин. — От войната?
Водачът поклати глава, клекна и почука по издраскания „Ролекс Експлорър“ на лявата китка на трупа.
— По-отскоро е. Американец.
Имаше предвид, че не е арабин.
— Какво ли е търсил тук? — обади се друг.
Водачът сви рамене, обърна трупа по очи и смъкна брезентовата раница от гърба му. Отвори я. Вътре имаше карта, портфейл, фотоапарат, две сигнални ракети, няколко пакета суха храна и най-отдолу навита на топка носна кърпичка. Той я разгъна и извади голям колкото човешки пръст изработен примитивно керамичен обелиск. Огледа го от всички страни, проучи любопитния символ върху четирите му страни: нещо като кръст, сочещ към точка, от която като къдрава опашка излизаше тънка извита надолу черта. Явно фигурката не му говореше нищо, защото той пак я зави в кърпичката, остави я настрани и насочи вниманието си към портфейла. Там имаше карта със снимка на млад рус мъж с голям белег, успореден на долната устна. Никой от бедуините не можеше да разчете написаното. След като погледа картата още малко, водачът я пусна в раницата заедно с останалите неща, после започна да пребърква джобовете на мъртвия. Извади компас и пластмасова кутийка с ролка употребена фотографска лента. Сложи и тях в раницата, после смъкна часовника от китката на трупа, пусна го в джоба на наметалото си и се изправи.