Крайно време беше да сложи край на превземките на този човек.
— Не, сър — отвърна Амброуз. — Безпокоя ви в този час, защото Дженифър Мейдмънт е била убита.
Изражението на Дейвид Дарси се промени така рязко, като че ли някой го беше ударил — раздразнението отстъпи място на ужаса.
— Какво? Как е възможно? — Той погледна през рамо, сякаш очакваше появата на някакъв друг кошмар. — Майка й се обади съвсем наскоро. — Прокара ръка по редеещата си тъмна коса. — Божичко! Искам да кажа… — той преглътна с усилие.
— Налага се да разговарям с дъщеря ви — повтори Амброуз и пристъпи към отворената врата.
— Не знам… това е невероятно. Как… Божичко, Клеър ще бъде съсипана. Не може ли да почакате с разпита до сутринта? Не може ли да ни оставите ние да й го съобщим по-внимателно?
— Няма внимателен начин за съобщаването на такова нещо, сър. Трябва да разговарям с Клеър тази вечер. Разследваме убийство. Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-скоро успея да говоря с Клеър, толкова по-добре ще се отрази това на разследването. Не бих имал нищо против вие и съпругата ви да присъствате на разговора, но той трябва да се проведе тази вечер.
Амброуз знаеше, че изглежда безсърдечен в очите на хората, които не познаваха слабостите му. Но когато ставаше дума за това да придвижи напред някое разследване, той беше готов да се възползва от всички средства, с които разполагаше. Заговори с по-нисък глас, който зазвуча като далечния грохот на танкове по някоя улица.
— А сега, ако обичате…
Той стъпи на прага и Дарси нямаше какво друго да направи, освен да отстъпи.
— Влезте — каза той и махна с ръка към дясната част на първия етаж.
Амброуз влезе първи в уютната дневна. Мебелите бяха с поизлиняла тапицерия, но изглеждаха удобни. Имаше ниска етажерка, претъпкана с кутии с игри и дискове, в ъгъла между единия диван и широкия екран на телевизора бяха произволно струпани детски играчки. По ниската масичка бяха разпилени елементи от игра-конструктор, на другия край на дивана беше подпряна купчина детски книжки. Помещението беше празно и Амброуз погледна Дарси въпросително.
— Извинявайте за бъркотията — каза домакинът. — Четири деца, при това всички сме разхвърляни по природа.
Амброуз се опита да не съди прекалено строго този човек, който току-що бе научил, че най-добрата приятелка на дъщеря му е била убита, а се притесняваше за безпорядъка в дневната. Знаеше, че шокът често предизвиква непредсказуеми и неуместни реакции.
— Дъщеря ви?
Дарси кимна енергично.
— Само минутка, сега ще доведа Клеър и майка й.
Дарси се върна толкова бързо с жена си и дъщеря си, че Амброуз разбра — страхливото копеле не им беше казало какво се е случило. Клеър, слабичка като сираче от приют, в пухкав бял халат над памучна пижама и яркорозови домашни чехли, се опитваше да поддържа традиционния тийнейджърски израз на пълно безразличие, докато майка й изглеждаше по-скоро уморена, отколкото ужасена. Тримата стояха край вратата и очакваха Амброуз да поеме инициативата.
— Моля ви, седнете — каза той, и изчака да се разположат на дивана. — Съжалявам, че ви обезпокоих, но поводът е важен.
Клеър сви рамене.
— Много важно. Голямо чудо, че Джен е разрушила ореола си на светица и закъсняла.
Амброуз поклати глава.
— Съжалявам, Клеър. Много по-лошо е от това.
По лицето й незабавно се изписа паника. Като се има предвид какво виждаха в наши дни онлайн и по телевизията, не й трябваше много време да съобрази. И последната следа от престорено безгрижие се изпари още преди Амброуз да успее да продължи.
— О, господи! — проплака Клеър. — Нещо много лошо се е случило с нея, нали?
Тя бързо притисна ръце към лицето си, забила пръсти в страните си. После се хвърли към майка си, която инстинктивно я обви с ръка, сякаш да я предпази от нещо.
— Боя се, че е така — каза Амброуз. — Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Дженифър е намерена мъртва по-рано тази вечер.
Клеър поклати глава.
— Не ви вярвам.
— Истина е. Наистина съжалявам, Клеър.
Той се мобилизира, когато момичето избухна в плач.
— Дайте ни малко време — каза майка й. Розови петна избиха по бледото й лице от шока. — Моля ви.
Амброуз ги остави сами. Излезе, седна на стълбите и зачака. Хората си мислеха, че работата на ченгето е нещо като екшън филм — преследвания с коли, после притискаш заподозрения към стената. Не бяха в състояние да разберат за какво става дума. А Патърсън разбираше. Това бе една от причините, поради която Амброуз харесваше шефа си. Когато го притискаха отгоре за резултати, Патърсън не прехвърляше напрежението върху хората си. Не че не съзнаваше необходимостта да се бърза, но вярваше, че за някои неща трябва да се почака.