Минаха десетина минути, преди Дейвид Дарси да излезе от дневната.
— Ще им трябва още малко време. Да ви предложа нещо топло?
— Кафе, ако обичате. Без мляко, с две бучки захар.
Той седя с чашата кафе още десет минути, преди госпожа Дарси също да излезе при тях.
— Много е разстроена — каза тя. — А всъщност и аз. Дженифър е очарователно дете. Двете са най-близки приятелки още от началното училище. Семейство Мейдмънт са нещо като втори родители за Клеър. Същото е и отношението на Дженифър към нас. Бяха постоянно заедно, тук или у Дженифър, обикаляха заедно магазините, всичко.
— Именно затова Клеър е толкова важен свидетел за нас — отвърна Амброуз. — Ако някой знае какво е имала предвид да прави Дженифър тази вечер, това най-вероятно е дъщеря ви. Най-доброто, което може да направи за приятелката си сега, е да поговори с мен.
— Тя разбира това. Просто се опитва да се съвземе и веднага след това ще поговори с вас. — Госпожа Дарси вдигна ръка към лицето си и подпря с длан брадичката и едната си буза. — Господи, горката Таня. Знаете ли, Дженифър беше единствено дете. Таня и Пол се опитваха да имат дете дълги години, преди да се роди Дженифър, и двамата я обожаваха. Не че са я глезили или нещо подобно. Бяха доста строги. Но беше достатъчно да ги видиш, за да прецениш какво беше тя за тях.
— Питахме се къде е господин Мейдмънт тази вечер — каза Амброуз, възползвайки се от очевидната й склонност да говори за семейство Мейдмънт.
— Беше в Индия. Той има машиностроителна фирма — замина, за да раздвижи малко бизнеса си, опитваше се да намери начин да преодолее свиването на кредитите. — Очите й се насълзиха. — Той дори още не знае какво се е случило, нали?
— Наистина не знам — каза меко Амброуз. — Колегите ми са при госпожа Мейдмънт, помагат й да се справи. Те ще намерят най-подходящия начин да се свържат с господин Мейдмънт. — Той постави топлата си длан над лакътя на госпожа Дарси. — Мислите ли, че Клеър вече ще може да говори с мен?
Клеър седеше свита на кълбо на дивана, със зачервено лице, клепачите й бяха подпухнали от плач. Така, сгушена, изглеждаше на много по-малко от четиринайсет години.
— Вие казахте, че Дженифър е мъртва — каза тя веднага след като Амброуз влезе в стаята. — Имате предвид, че някой я е убил, нали?
— Боя се, че е така — отвърна Амброуз и седна срещу нея, а майка й се разположи отново до нея с очевидното желание да я пази. — Съжалявам.
— А дали… тя… причинили ли са й болка? Искам да кажа, очевидно са й причинили болка, нали са я убили. Но дали… дали са я измъчвали?
Нуждата й да бъде убедена в обратното беше очевидна. По принцип Амброуз не лъжеше свидетелите, но понякога лъжата се оказваше възможно най-хуманният подход.
— Всичко трябва да е станало много бързо — каза той, а дълбокият му, плътен глас зазвуча успокоително сам по себе си.
— Кога е станало? — попита Клеър.
— Още не знаем със сигурност. Кога се видяхте за последен път?
Клеър си пое дълбоко дъх.
— Излязохме заедно от училище. Предположих, че ще дойде у нас, защото имахме да готвим нещо за часа по биология, а за часовете по естествени науки обикновено учим вкъщи, защото баща ми преподава химия и може да ни помогне, ако закъсаме с материала. Но тя отказа, прибирала се у дома, защото очаквали баща й да си дойде утре и искала да направи кейк. За „добре дошъл“, така да се каже.
— Много мило. Тя имаше ли обичая да подготвя нещо специално, с което да посрещне баща си, когато той се връщаше от път?
Клеър сви рамене.
— Всъщност не знам. Не си спомням да е правила нещо подобно преди, но не съм и обръщала специално внимание на тези неща. Баща й пътува често. Понякога отсъства само ден-два, но напоследък пътува със седмици.
— Поради икономическото положение в Китай и Индия — намеси се майка й. — Иска да намери място на новите пазари, затова пътуваше толкова много.
На Амброуз му се искаше майката на Клеър да си мълчи. Винаги се опитваше разпитът да протича като обикновен разговор. Това беше най-добрият начин да накараш хората да кажат нещо повече от това, което са възнамерявали. Мразеше други хора да се намесват в естествения ход на разговора.