Серийният убиец оставя знаци и сигнали с начина, по който извършва престъпленията си. Всичко, което той върши, представлява елемент от една обща схема — независимо от това съзнава ли го или не. Разкриването на тази схема разкрива и логиката, съгласно която действа убиецът. Мотивацията му може да не звучи логично за нас, но за него тя е от решаващо значение. И тъй като е толкова специфична, стандартните уловки няма да ни помогнат да се доберем до него. Тъй като самият убиец е уникален, такива трябва да бъдат и похватите, с които можем да го заловим, да го подложим на разпит и реконструираме действията им в тяхната цялост.“
Той прочете написаното и заличи последните два абзаца. Все още не можеше да се твърди, че става дума за сериен убиец. Ако Тони успееше да помогне на Амброуз и Патърсън да си свършат работата, убиецът можеше и да не надхвърли критичните „три бройки“, с което официално би преминал в категорията „серийни убийци“. В света на Тони такова нещо минаваше за щастлив край.
От друга страна, ако не успееха да се справят, щеше да има още жертви. Всичко беше въпрос на време. На време и на умения. Това, че все още се намираха в началото на серията, не означаваше, че си нямат работа със сериен убиец. Той въздъхна и върна заличения текст на мястото му.
Пръстите му летяха по клавишите, докато изясняваше в подробности заключенията, които беше обсъдил вече с Амброуз и на мястото, където бе изхвърлено тялото, и преди това в колата. Спря, позамисли се, стана и отиде да огледа кухничката. Намери буркани с нес кафе и сметана на прах, а когато завъртя крана, в умивалника потече вода. Той я опита предпазливо и реши, че става за пиене. Докато чакаше водата да заври, започна да търси чаша и лъжичка. Във второто чекмедже, което изтегли, намери прибори. Когато бръкна вътре, за да си вземе лъжичка, напипа нещо друго, погледна и откри в чекмеджето дебел бял плик за писма със стандартен размер. Когато го обърна, прочете удивено на него собственото си име, изписано старателно с печатни букви. Артър беше написал на плика ДОКТОР ТОНИ ХИЛ, а после го беше пъхнал в чекмеджето, където бе държал приборите си. Това му се стори необяснимо. Защо би постъпил така? Ако е държал Тони да го получи, защо го е оставил тук, на такова място, където пликът спокойно можеше да остане забелязан, защо не го беше дал на адвоката си? А и искаше ли самият Тони действително да узнае какво съдържа пликът?
Той го опипа и установи, че не съдържа само хартия. Имаше още нещо, леко, но твърдо, с приблизителни размери десет на четири сантиметра и дебелината на кутия за диск. Тони остави плика, докато приготвяше кафето си, но не преставаше да го наблюдава с ъгълчето на окото си. Взе чашата с кафе и плика и ги постави на масата, където работеше. Загледа плика и продължи да си задава въпроси. Защо Артър бе решил да го остави на такова несигурно място? И дали за Тони щеше да бъде от полза да се запознае със съдържанието му? Той беше убеден, че има неща, свързани с Артър, които не би искал да знае, но не можеше да прецени какви са нещата, които би искал да научи.
В крайна сметка любопитството надделя над съмненията. Той разкъса плика и изтърси съдържанието му на масата.
Отвътре изпадна един лист с формат А4 от същата плътна хартия, от каквато бе и пликът, и един миниатюрен диктофон, подобен на онзи, който Тони бе почнал да използва, за да диктува инструкции за лечението на болните на помощника си. Побутна предпазливо диктофона с пръст, сякаш очакваше той да избухне в пламъци. После разгъна смръщено листа. В горната му част беше отпечатано с красив калиграфски шрифт името на Артър Блайт. Тони си пое дълбоко дъх и започна да чете онова, което бе написано на листа с четлив и спретнат почерк.
„Скъпи Тони“, започваше писмото.
„Щом четеш това писмо, явно си решил да не обърнеш гръб на наследството си и аз се радвам, че е така. Приживе те изоставих и не съм в състояние да те обезщетя за това. Надявам се обаче, че ще се възползваш от всичко, което ти завещах, за да си доставиш някои удоволствия. Искам да ти обясня постъпката си, но съзнавам, че не ми дължиш нищо и можеш да предпочетеш да не изслушаш оправданията ми. Дълго време изобщо не подозирах за съществуването ти. Моля те, повярвай ми, никога не ми е минавало през ум да те изоставя. Но откакто узнах за теб, постоянно следя напредъка ти с гордост, макар да знам, че нямам право да изпитвам такова чувство. Знам, че си умен човек. Затова оставям на теб да решиш сам дали искаш да чуеш това, което имам да ти кажа.