Бързата обиколка на къщата потвърди предположенията му. Никъде не се виждаха каквито и да било снимки. Очевидно Артър не беше изпитвал нуждата да се хвали със срещите си с известни личности, нито пък да доказва, че се е озовавал пред седемте чудеса на света. Но все пак някъде трябваше да има някакви снимки, поне тези на паспорта и шофьорската му книжка! Логично беше да започне търсенето в кабинета. Първият обект на интереса му беше бюрото, но, разбира се, неговите чекмеджета бяха заключени. Тони огледа връзката ключове, които беше получил от адвоката, но като че ли нито един от тях не можеше да влезе в някоя от мъничките месингови ключалки на чекмеджетата на ожуленото, изподраскано бюро. Той се тръсна тежко на стария, дървен въртящ се стол и започна раздразнено да се върти насам-натам.
— Къде би държал ключовете за бюрото? — възкликна той. — Къде би ги сложил, Артър?
При третото завъртане ги забеляза — на една лавица, пъхнати върху книгите. Ако човек застанеше пред шкафа, не можеше да ги види, защото ги засенчваше горната лавица, но ако седеше на стола, можеше да ги види ясно. Скрити, без да бъдат скрити — като в най-добрите криминални романи. Каквито, както Тони вече беше забелязал, имаше в изобилие по лавиците в кабинета. Реджиналд Хил, Кен Фолет и Томас Харис — това беше предсказуемо. По-учудващо беше присъствието на Чарлс Уилфорд, Кен Бруен и Джеймс Салис. Нямаше жени — с изключение на Патриша Хайсмит. Тони взе ключовете и започна с най-горното чекмедже отляво.
Чак във второто чекмедже отдясно откри нещо по-различно от хартия, пликове за писма и банкови извлечения. Върху купчина пликове на различни фотографски ателиета и някои малко по-представителни тънки папчици от онези, в които се поставят снимки от сватби и награждавания, беше поставена стара кутия от шоколадови бонбони. Тони отвори кутията и откри в нея истинска съкровищница от лични данни. Тук беше актът за раждане на Артър: имаше паспорти с изтекъл срок; дипломата му от университета в Хъдърсфийлд; както и свидетелство, потвърждаващо, че е завършил със сребърен медал курсовете за подготовка на спасители в обществените къпални в Сауърби Бридж, имаше и други ценни източници, даващи достъп до отделни късове от един живот. За свое учудване Тони бе обзет от дълбоко вълнение.
Той извади кутията, затвори я и я постави на бюрото. Никой освен него не би намерил смисъл в това занимание. Извади купчината снимки от кутията и ги обърна с мисълта, че така най-старите ще се озоват най-отгоре. В първата папка имаше дванайсет снимки с назъбени краища, размерите им бяха два и половина на четири инча. На тях се виждаше как различни хора държат едно бебе в прегръдките си, всички видимо много горди с него. Тони започна да обръща снимките и да чете: „Мама с Едмънд на дванайсет седмици; Татко с Едмънд; Баба с Едмънд; Чичо Артър с Едмънд“. Той прибра снимките и продължи с търсенето. Бебешките снимки на го интересуваха особено. Те не му предлагаха това, което искаше да види.
Започна да прехвърля ученическите снимки, сред които имаше и други, заснети по време на семейни почивки — всички те представяха развитието на Артър през детските му години. Тони не разполагаше с много снимки от детството си, но му се стори, че забелязва някаква прилика — нещо във формата на главата, погледа, линията на брадичката.
Тази прилика като че ли започваше да става по-подчертана на снимките от пубертета, но беше особено недвусмислена на снимката, която Артър си бе направил, когато бе завършил университет. Младият човек, седнал с диплома в ръка, би могъл да бъде един по-спокоен и ведър брат на Тони. След това обаче приликата между лицата им намаляваше, вместо да нарасне с възрастта. Тони имаше чувството, че наблюдава илюстрации към „Пътят, по който не поех“23. Лицето на баща му се разгъваше пред него като карта на един път, изминат в продължение на повече от шейсет години и му разказваше история, от която можеше да се съди какъв би могъл да стане самият Тони, ако житейският му опит бе по-различен.
Той отдели много време на снимките, опитвайки се да ги възприеме пълноценно. Не мислеше кой знае какво, не можеше да се каже, че и изпитва някакви по-специални чувства — просто приемаше видяното в съзнанието си. Накрая подбра десетина снимки — сред тях имаше сцени от тържествени събития като връчването на някаква награда от турнир по голф, както и съвсем непринудени пози — например трима мъже край маса в кръчма, вдигнали чаши за наздравица. Искаше да има край себе си някакво осезаемо свидетелство за личността на баща си — можеше да ги покаже и на Карол.
23
Из „Пътят, по който не поех“ — стихотворение от Робърт Фрост, превод от англ. Теменуга Маринова. — Бел.прев.