— Ще успее да се измъкне от уликите, съдържащи се в компютъра. Ще обяснява как е разбрал, че тя има любовник и че си е фантазирал как ще си отмъсти — каза убедено Тони. — Реално неговите обяснения ще се противопоставят на косвените улики.
— Това ми е ясно. Но как да го пречупя, Тони? Ти си човекът, който може да влезе в главите на такива хора. Какво може да дестабилизира Найджъл Барнс?
Тони се приведе напред и почувства прилива на адреналин, породен от събудилия се ловен инстинкт.
— Имаш един-единствен шанс…
Глава 28
Инспектор Стюарт Патърсън препрочете отново профила. Не му харесваше особено това, което се твърдеше в него, но пък то обясняваше събраната от тях информация и предлагаше нови насоки на дирене. Единственият проблем беше там, че такива нови търсения биха се изплъзнали от контрола на инспектор Патърсън. Доколкото той беше наясно, светът на компютърните специалисти беше населен от подобия на Гари Харкъп, хора, които не се отличаваха с особени таланти за социализиране. Както самият доктор Хил беше подчертал, характерните черти на серийния убиец-психопат не биха го откроили особено сред безбройните компютърни маниаци и ексцентрици.
А пък и тази връзка с Манчестър! Патърсън не можеше да възрази срещу аргументите, доказващи, че убиецът не е местен жител. Край Устър беше пълно с места, на които човек би могъл да се отърве от труп, излагайки се на много по-малък риск, отколкото на онази отбивка. Безспорно, влизането в отбивката не се контролираше от камера, но там все пак беше прекалено оживено.
Така или иначе, макар че камерите надали щяха да дадат материал, на който се вижда убиецът със своята жертва, Патърсън все пак се надяваше, че ще получи от тях нов материал за работа. От двете страни на основната артерия, отвеждаща трафика от магистралата към града, бяха поставени камери. На теория би трябвало те да регистрират всяко превозно средство, влизащо и излизащо от Устър по този път. Предвид предполагаемата връзка с Манчестър, Патърсън беше наредил на Амброуз да намери списъците от деня, в който бе изчезнала Дженифър Мейдмънт. После той трябваше да се свърже с централата на „Агенцията за регистрация на превозни средства“ в Суонси и да ги помоли да прегледат списъка от деня и да идентифицират всички коли и микробуси, регистрирани на адреси в Манчестър. Не беше изключено подходът да не даде резултати — убиецът беше доказал, че е достатъчно интелигентен, за да замете умело следите си, и можеше да е проявил съобразителността да регистрира колата си на друг адрес. Освен това понякога хората просто проявяваха немарливост, колите сменяха собствениците си, но документацията, доказваща това, така и не стигаше до агенцията за регистрация. Все пак, това беше някакво начало. А тъй като и без това щеше да се наложи да иска помощ от полицията на Манчестър, не би навредило да подчертае по този начин желанието си за сътрудничество.
Патърсън загледа телефона така, сякаш виждаше пред себе си враг. Беше помолил шефа си да уреди въпроса с колегите от Манчестър. Но шефът му беше жалък лентяй, който незабавно прехвърляше всичките си ангажименти другиму под предлог, че по този начин дава повече права на подчинените си. Единственото, което направи за Патърсън, бе да каже, че му предоставя всички пълномощия за контакти с полицията в Манчестър. Сега, тъй като беше събота сутрин, щеше да му се наложи да си играе на телефонни игри с централата на манчестърската полиция, докато успее да открие с кого всъщност трябва да разговаря. Чудесен начин да оползотвори времето си.
Измина почти час, докато Патърсън най-сетне успя да се свърже с човек, готов да поеме отговорността да разговаря с него по въпроса за убийството на Дженифър Мейдмънт. Държанието на инспектор Анди Милуд, старши офицер в манчестърския отдел за разследване на особено тежки престъпления, се различаваше подчертано от тона на всички останали криминалисти, с които бе разговарял Патърсън.
— Ще се радвам, ако мога да ви помогна — каза той. — Такива случаи са нещо ужасно. Всички искат резултати, при това ги искат за вчера. Постоянно ти късат нервите.
„И още как“. Всеки път, когато Патърсън погледнеше собствената си дъщеря, чувството за вина и безпомощност го заливаше като вълна. Всеки път, когато видеше на витрината на някой магазин плаката със снимка на Дженифър, разпространяван с местния вестник, го приемаше като обвинение съм себе си. Знаеше, че ако не успее да разреши този случай, той щеше да се нареди сред онези, които непрестанно гризат криминалиста отвътре, разяждат увереността в собствените му способности и го тласкат към братството на бившите ченгета, които предпочитат да гледат света през призмата на бутилката. Разбираше напълно и убеждението на доктор Хил, че ако не успееха да спрат този убиец, той щеше да убие отново. А не искаше да увеличава бремето на вината си.