— Какво има? — попита тревожно Карол. Лицето й отразяваше чувствата, които тя вероятно виждаше изписани на неговото. Вероятно страх и ужас.
Тони си пое дълбоко дъх.
— Съмнявам се, че мога да опиша точно това, което чувствам в момента — каза той. — Понякога се плаша, когато забележа колко неща съм наследил от Ванеса.
Карол сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Луд ли си? Не би могъл да бъдеш по-различен от майка си. Двамата се различавате един от друг като два полюса. Тя се интересува единствено от собствената си личност. Ти се грижиш за всички освен за себе си.
Той поклати глава.
— Аз съм неин син. И понякога това ме плаши.
— Ти си личността, която сам си съумял да изградиш — каза Карол. — Във връзка с профилирането именно от теб съм научила, че личността на човека се оформя под въздействието на това, което се случва с него и от начина, по който човекът реагира на събитията. Не можеш да се отнасяш с такова разбиране към убийците, чиито профили съставяш, а да го отказваш на себе си. Няма да седя тук и да те слушам как се поставяш на едно равнище с Ванеса.
Той не можеше да си затвори очите пред нейната категоричност. След като предизвика у нея такава реакция, у него вероятно имаше нещо, което си струваше да бъде защитено. Не можеше да не приеме това.
Тони въздъхна.
— Е, каква е версията на Ванеса за истинската история зад онова, което вече е известно? — осмели се той да побутне раната, която си бе нанесъл сам.
Карол призова на помощ най-необичайната си дарба — ейдетичната24 си памет. Тя беше в състояние да си припомня и възпроизвежда с абсолютна точност всякакви разговори и разпити. Благодарение на тази своя способност се беше озовавала на едни от най-опасните места, където може да бъде изпратен полицейски служител, затова и напоследък отношението й към нея беше нееднозначно. Но сега притвори очи и се зае да възпроизвежда пред Тони целия разговор, който бе провела с майка му. Разказът му подейства потискащо, още повече, че се потвърждаваше от казаното в писмото на Артър — че не е знаел за бременността на Ванеса. Ако Ванеса бе казала истината за това, което не я представяше в кой знае колко добра светлина, логично бе да се предположи, че казва истината и за останалото. Карол беше права. Излизаше, че не е научил каквото и да било за истинския Едмънд Артър Блайт благодарение на това, че бе седял на стола му и спал в неговото легло.
— Благодаря — каза Тони, когато тя приключи. Хрумна му, че по този начин Карол беше отговорила на един въпрос, за чието съществуване тя не подозираше. Не, явно нямаше защо да изслушва записания разказ, който вероятно Артър бе съчинил за свое оправдание. Сега вече той знаеше какво се е случило. Не беше приятно, но пък това се отнасяше до по-голямата част от живота. В продължение на едно денонощие се бе заблуждавал, че произхожда от човек, който е бил почтен, добросърдечен и интелигентен. „Не, бъди честен пред себе си. Тази самозаблуда продължава вече с години. Винаги си си представял някакви въображаеми татковци, които са имали всички тези качества, че дори повече“. По някакъв начин успя да се усмихне.
— Ще имаш ли време за кафе?
Карол отвърна на усмивката му.
— Разбира се — и още със следващите си думи успя да обори всичко, което Тони си беше казал току-що. — Тони… не забравяй, че Ванеса винаги се е интересувала единствено от себе си. Може разказът й да звучи така, сякаш казва истината, но не забравяй, че е опитна лъжкиня. Не е изключено истината да е много далеч от нейната версия.
Глава 29
Нийл прекосяваше с ленива походка жилищния комплекс в посока към автобусната спирка. Беше изправил рамене, крачеше широко, стремейки се да изглежда колкото се може по-голям, за да не бъде привлекателна мишена за агресията, която можеше да връхлети отвсякъде. Наоколо имаше прекалено много ненормалници, които ходеха толкова надрусани, че никога не би могъл да предвиди реакциите им. Някой, с когото си бяха кимали дружелюбно в продължение на седмици, можеше внезапно да налети на бой и положението да стане неудържимо.
В заслона на автобусната спирка вече се бяха облегнали лениво две момчета от азиатски произход. Единият от тях Нийл беше срещал от време на време в училищния двор по време на междучасията. Той често поглеждаше към Нийл, но винаги отклоняваше поглед, преди очите им да се срещнат и да възникне възможност да се заговорят.
24
От ейдетизъм (от гр. eidos, „образ“) — способността на човека да си представя по-рано възприетите неща така нагледно, като че ли ги възприема в момента. — Бел.прев.