— Къде отиваш, а? — попита сега момчето.
Нийл съзнаваше, че би било равносилно на самоубийство да отговори: „Отивам да се срещна с един човек, който ще ме учи на руски. Представяш ли си колко гот!“. Затова и само сви рамене и отвърна:
— В града — да се позавъртя насам-натам с приятели.
Устните на азиатеца се извиха презрително.
— Никога не съм те виждал с приятели. Нямаш си приятели ти, момченце.
— Ти пък от къде знаеш? — отвърна Нийл, опитвайки се да говори така, сякаш въпросът изобщо не го вълнуваше. Пък и така си беше. Очакваха го къде-къде по-интересни неща.
Но още преди спорът да се задълбочи, край автобусната спирка спря кола. И тримата не проявиха какъвто и да било интерес към нея. Прозорецът се смъкна и шофьорът се приведе през него.
— Ти си Нийл, нали?
Нийл се смръщи. Непознат човек, наистина. Добре де, непознат, но пък знаеше името му.
— А кой се интересува? — попита той.
— Толкова се радвам, че успях да дойда навреме. DD ме помоли да дойда тук и да те взема с колата, за да те заведа при него. Снощи се подхлъзна по стълбите и си счупи глезена, представяш ли си? Киснахме три часа в спешната травматология на „Брадфийлд Крос“. Така или иначе, очевидно нямаше как да дойде на срещата в центъра, затова ме помоли да дойда и да те взема с колата.
Звучеше логично, но Нийл все още не беше напълно убеден.
— А откъде разбрахте, че ще бъда на тази спирка?
— DD знаеше с кой номер автобус ще пристигнеш, затова просто реших да огледам спирките в края на маршрута му. Разпечата ми профила ти от „Риг“ със снимката, ето, виж — и шофьорът размаха под носа му разпечатка, в чийто горен край се виждаше начупената физиономия на Нийл. — Хайде, скачай вътре, DD наистина очаква с нетърпение да види около себе си някой, с когото ще му е по-интересно, отколкото с мен.
Трудно беше да не се подадеш на такава предразполагаща усмивка.
Нийл отвори вратата и влезе в колата.
— Айде, нещастници — подхвърли той през рамо вместо сбогуване. Двете момчета от азиатски произход толкова много се стараеха да изглеждат напълно незаинтересовани, че впоследствие не можаха да помогнат на полицията с почти нищо, когато се наложи да се търси описание на колата и шофьора. Но това се случи по-късно. Доста по-късно.
Карол потърка очи. Бяха толкова уморени, толкова силно бе усещането, че има пясък под клепачите, че тя се замисли дали да не отиде на очен лекар. Последния път, когато се видя с личния си лекар и му се оплака от болки в гърба, той я уведоми с бодър тон, че е достигнала възрастта, на която някои неща полека-лека започват да се разпадат. Това й се стори доста несправедливо. Не беше осигурила на тялото си дори половината от мечтаните преживявания, а и някак не се чувстваше способна да се сбогува с всички свои изгарящи амбиции и смътни копнежи. Спомни си как на четиридесетия си рожден ден Тони беше казал нажалено, че явно никога няма да поведе като капитан „Брадфийлд Виктория“ на финален мач от висшата лига. Предполагаше, че и тя самата ще трябва да се сбогува с подобни неосъществими мечти.
Щорите на стъклените стени на кабинета й бяха вдигнати и тя се загледа през стъклото към подчинените си. Виждаше съвсем малка част от косата на Стейси и ръката й, която от време на време прибираше кичур коса зад ухото. Беше очевидно привичен жест, кратка пауза, предназначена за размисъл в мига, когато на монитора се отваряше нова страница. Карол не знаеше върху какво точно работеше Стейси в момента, но знаеше, че по каквито и тайни пътища да се луташе тя, съществуваше реална възможност в резултат да се добере до нещо полезно.
Облегнат назад, Кевин говореше по телефона, въртеше се на стола си и прехвърляше в пръстите си една химикалка. Биваше го да поддържа контактите им с другите отдели, да се държи с момчетата с онази дружеска непринуденост, която Карол в качеството си на жена не можеше да постигне. Той съумяваше да поддържа приятелските си отношения с колегите от други отдели, без да забравя, че си остава човек от нейния екип. Тя все се опасяваше, че ще го изгуби поради желанието му да се издигне в службата, но той като че ли беше престанал да се кандидатира за повишение. Карол се питаше дали е изгубил някогашната си амбиция или просто харесва сегашната си работа. Беше преоткрил близостта с жена си и децата си през последните две години — може би това обясняваше промяната у него. Единствено той от всички членове на екипа имаше деца. Синът му беше само с две години по-малък от Сет и Даниъл. Карол си каза, че не бива да забравя да поговори с него и да опипа почвата, да се убеди, че не приема прекалено лично смъртта на двете момчета.