Според Кевин, който винаги бе пряко свързан с източниците на клюки, семейството на Блейк все още не беше пристигнало от Девън. Двете му дъщери бяха ученички и им предстоеше полагане на решаващи изпити, затова и жена му бе отказала категорично да сменят училището преди края на учебната година.
— Плащаме му наема, докато не пристигнат, за да се установят тук през лятото — бе допълнил Кевин, когато Карол му се беше обадила.
— Хващам се на бас, че изборът му не е паднал върху гарсониера с обща тоалетна в Темпъл Фийлдс — бе отбелязала Карол сухо.
— Намерил е апартамент в реконструираните постройки на някогашните складове, с изглед към канала.
За миг Карол бе обзета от носталгия. Беше делила такъв апартамент с брат си, когато за първи път пристигна в Брадфийлд. Сега имаше чувството, че това е било част от някакъв неин предишен живот. Питаше се какво ли би било да заживее отново на такова място. В апартамента й близо до центъра по изкуствата „Барбикан“ в Лондон живееха наематели, но срокът на наемния им договор скоро изтичаше. Можеше да продаде жилището с прилична печалба, въпреки сегашното състояние на жилищния пазар. Така би се сдобила с предостатъчно средства, за да си купи самостоятелен апартамент в квартала на бившите складове край канала.
— А случайно да разполагаш с адрес?
На Кевин му бяха необходими седем минути, за да й осигури адреса на Блейк. Карол разполагаше с мобилния му номер, но държеше да проведе този разговор лице в лице. Тя взе чантата си и се упъти към вратата, забелязвайки, че Тони си е тръгнал, но Тим Паркър седи все още на мястото си с леко зачервено лице. Запита се какво ли се беше случило между тях.
— Госпожо Джордан — обади се Паркър с жален глас. — Трябва да поговорим за моя профил.
Самоувереността му явно беше непоклатима. Видя идването на Тони, видя, че двамата разговаряха насаме, а и вероятно му се беше наложило да изслуша критиките на Тони за работата му. Никой от тях не го беше поканил да участва в разговора им. И все пак явно продължаваше да не загрява.
— Не, не трябва — отвърна Карол, докато отваряше вратата. — Долу в кафенето са пуснали телевизора, предават футболен мач.
Апартаментът на Блейк се намираше недалеч и Карол реши, че ще стигне по-бързо, ако върви пеш. Искаше й се да се наслади на следобедното слънце, топлещо високите тухлени стени на някогашните фабрики и складове, извисяващи се от двете страни на стария канал, носещ името „Дюк ъв Уотърфорд“. Слънчевите лъчи се отразяваха по високите прозорци, които приличаха на тъмни пана, открояващи се на фона на тухлите — някои по-светли, други по-тъмночервеникави. Тя влезе в сградата, в която се намираше апартаментът на Блейк, и изтича нагоре по изтритите от времето каменни стъпала, водещи към пищно викторианско фоайе. „Човек би помислил, че сградата някога е била търговска банка или дори община, а не склад за вълнени платове“, мислеше си тя, оглеждайки мраморната украса и плочките по пода, подредени в сложни орнаменти.
За разлика от повечето подобни сгради, в тази вместо интерком имаше портиер, облечен в дискретен тъмен костюм.
— С какво мога да ви помогна? — попита той, когато тя се изправи пред него.
— Идвам при Джеймс Блейк.
— Той очаква ли ви?
Портиерът плъзна пръст по отворения пред него бележник.
— Не, но съм сигурна, че ще се зарадва да ме види — Карол му отправи предизвикателния поглед, който бе карал и по-силни мъж да се огънат.
— Изчакайте само да му се обадя — каза той. — За кого да съобщя?
— Карол Джордан, главен инспектор Карол Джордан — сега вече тя си позволи да му отправи очарователна усмивка.
— Господин Блейк? При вас е дошла Карол Джордан… Да… Добре, ще я изпратя горе — портиерът остави слушалката и я поведе към вратите на асансьорите. Когато едната врата се отвори, той се пресегна покрай Карол и натисна копчето за най-горния етаж. Но преди Карол да влезе, мобилният й телефон иззвъня.
Тя вдигна пръст и каза:
— Извинете, налага се да отговоря — после направи няколко крачки встрани и прие разговора. — Кевин, какво е станало?
— По всичко личи, че сме намерили Нийл — мрачният му тон подсказваше, че момчето не се е прибрало с безгрижна усмивка при майка си.
— Къде?
— Между Брадфийлд и Манчестър, на един път в гората край големия язовир Стоунгейт.