— Не съм длъжен да ви казвам каквото и да било.
Пола се поизвърна към Сам.
— Той е прав. Не е длъжен да ни казва нищо. Имаш ли представа как ще му се стъжни животът тук, когато се постараем да разгласим, че е можел да ни помогне да заловим някакъв извратен убиец, а той е отказал?
Сам се усмихна.
— Ще му се стъжни точно толкова, колкото заслужава.
— Та такива ми ти работи, Садък. Това вероятно е единственият шанс в живота ти да ни направиш услуга, без да накисваш себе си. — Тонът на Пола беше точно толкова недружелюбен, колкото дружелюбни бяха думите й. — Нямаме абсолютно никакво време да се занимаваме с глупости, защото този човек ще убие пак. И следващия път жертвата може да си ти — или някой от братовчедите ти.
Ахмед я изгледа пресметливо.
— Значи ли това, че ако направя това, което искате, вече няма да си имам работа с дръвници като вас?
Сам се хвърли напред, сграбчи го за блузата и почти го вдигна от стола.
— Само се опитай да ме наречеш още веднъж дръвник и заминаваш директно за травматологията. Ясно ли е?
Ахмед се облещи, докато се опитваше да намери опора за краката си. Сам го блъсна назад, столът му се залюля, после застана стабилно.
— Ееййй! — извика той уплашено.
Пола отново поклати бавно глава.
— Разбра ли сега, Садък? Следващия път слушай внимателно това, което ти се говори. Говори учтиво, в противен случай наистина ще ти трябва адвокат, когато детектив Еванс ти повдигне обвинение за възпрепятстване на работата на полицията. И така, в колко часа пристигнахте на спирката с Ибрахим?
Ахмед се повъртя още малко на стола, после срещна погледа й и каза:
— Някъде между три и половина и четири без двайсет.
— Накъде бяхте тръгнали?
— Ами към центъра. Просто да се помотаем, нищо специално.
„Нищо специално, само някоя и друга дребна кражба“.
— След колко време се появи Нийл?
— Ами ние току-що бяхме пристигнали — той се облегна на стола и отново ги загледа нахално.
— Познавахте ли се с Нийл? — попита Сам.
Момчето сви рамене.
— Знаех кой е, ама не сме движили заедно, или нещо подобно.
— А разговаря ли с него? — намеси се Пола.
Последва ново свиване на рамене.
— Може и да съм.
— Без „може и да съм“. Разговаря ли с него?
— Ами Ибрахим го попита къде отива, а пък той каза, че щял да се вижда с приятели. Само че на нас ни беше ясно, че той няма приятели и че лъже, разбирате ли? Затова Ибрахим взе да го майтапи, че си измисля.
— Дискретният чар на буржоазията — измърмори Сам.
— К’во?
— Нищо. И какво каза Нийл, когато Ибрахим взе да го майтапи?
Ахмед зачопли с пръст в ухото си, после огледа пръста си.
— Ами нямаше много време да отговори, защото тогава пристигна колата, нали така?
— Кажи за колата — обади се Пола.
— Беше сребрист металик.
Пола зачака, но момчето мълчеше.
— И какво още? Трябва да си забелязал още нещо.
— Какво да й гледам — купчина тенекии. Беше сребрист металик, комби. Средно голяма. Някаква пълна нула — нищо интересно нямаше в нея.
Естествено.
— И какво стана после?
— Шофьорът отвори прозореца и каза нещо от рода на „Ти си Нийл, нали?“.
— Сигурен ли си, че се обърна към Нийл по име?
Ако Ахмед беше прав, това доказваше, че появата на колата не е била случайна.
Той подбели презрително очи и отвърна провлечено:
— Нали това казах? Със сигурност каза името на Нийл.
— А после? — намеси се Сам. На Пола й се прииска да си беше мълчал, почти съжали, че не водеше разпита с някой детектив от Южната регионална полиция, когото можеше да респектира и да накара да не се меси.
— Нийл се наведе към прозореца, затова не можах да чуя какво си говореха. Нийл питаше нещо в смисъл откъде оня е знаел, че ще бъде на тази спирка. Но не можах да чуя какво отговори шофьорът.
Пола се питаше защо ли винаги става така — една стъпка напред, една настрани и една назад.
— А как говореше шофьорът?
Ахмед направи гримаса.
— Какво искате да кажете?
— С акцент ли говореше, какъв беше гласът му, тънък или плътен? Като образован човек ли говореше или не?