А междувременно трябваше да разчисти една дребна работа — да се справи с хлапаците от Брусхил. Като се вземе предвид как се чувстваше сега, те имаха основание за безпокойство.
Наложи се Алвин Амброуз да пусне в ход цялото си умение да увещава, за да получи съгласието на Патърсън да участва в търсенето в Манчестър. Според инспектора това беше елементарна работа за по-нискостоящи служители, но Амброуз държеше да бъде на място в случай, че се натъкнеха на нещо интересно. Той подчерта, че една обещаваща следа би влязла така или иначе в неговата сфера на дейност, затова щеше да е по-добре да се заеме с нея незабавно.
— Разстоянието е по-малко от сто мили — беше настоял той. — Ако нещо възникне тук, включвам сирени и сини лампи, и ще пристигна по магистралата за по-малко от час.
Накрая Патърсън се беше предал.
Сега, когато наистина участваше пряко в обиколката по адреси, Амброуз не беше чак толкова ентусиазиран. Но това не го дразнеше. Отдавна беше приел факта, че по-голямата част от полицейската работа се състои в отмятане на скучни задължения. Беше пристигнал в Манчестър със списъка на петдесет и трите превозни средства с местна регистрация, които бяха влезли в Устър в деня, когато Дженифър Мейдмънт е била отвлечена и убита. Инспектор Анди Милуд го прие дружелюбно и му намери бюро в отдела за разследване на тежки престъпления. Беше му намерил и помощница — служителка от униформените, която работеше временно в криминалния отдел, за да прецени дали този вид работа я устройва. Тя щеше да шофира, за да не се затруднява Амброуз с непознатите улици, и щеше да присъства на провежданите от него разговори. Милуд представи нещата така, сякаш му предлагаше несравним асистент, но Амброуз беше наясно, че начинаещият служител е най-нисшата форма на живот, която можеха да му пробутат. А също и с това, че тя трябваше не толкова да му помага, колкото да държи под око външното лице. Е, все пак и това беше по-добре от нищо.
— Считаме, че извършителят на убийствата се занимава професионално с нещо, свързано с компютри или компютърни технологии — каза Амброуз. — Но това е предположение, а не категорично твърдение, затова е по-добре да не действаме предубедено. Интересува ни дали тези хора имат алиби за времето на престоя си в Устър. Какво са правили, къде са ходили, с кого са се срещали.
— Добре, шефе — отвърна помощничката му. Беше ниска и набита, краката й бяха несъразмерно слаби, гъстата й синьо-черна коса и блестящите тъмносини очи смекчаваха малко ефекта от грозноватото й лице. Амброуз чувстваше, че присъствието му малко я притеснява, но не можеше да прецени дали това се дължи на факта, че е външен човек, или на цвета на кожата му. — Районът е доста ясно обособен. Тук има предимно викториански редови къщи и големи къщи близнаци, много от които разделени на апартаменти, които сега са обитавани предимно от студенти.
— Да започваме тогава.
Четири часа по-късно бяха отметнали десет адреса, понасяйки гнева на всякакви представители на средната класа, които познаваха гражданските си права и държаха да изразят мнението си за начина, по който правителството нарушаваше гражданските свободи. Темата беше обща за представителите на всички възрасти, от студенти до юрисконсулти. Амброуз, привикнал към условията в малкия град, където струпванията на хора с еднаква класова принадлежност и еднакви политически убеждения не надвишаваха обхвата на една улица, беше зашеметен от яростните им нападки.
Но след като приключеха с язвителните си изказвания, си проличаваше, че освен това се отнасят с уважение към закона. Осем от тях дадоха изчерпателни сведения за това къде са били и с кого са се срещали, сведения, които лесно можеха да бъдат потвърдени с едно телефонно обаждане или посещение на някой полицейски служител от Устър. Един от посетените се беше отклонил от магистралата само за да опита ястията в някакъв известен със специалитетите си ресторант. Той разполагаше с касовата бележка от заведението, на която фигурираше и часът на плащане, както и с бележка от бензиностанция в покрайнините на Тонтън — двата документа като че ли изключваха напълно възможността той да е убил Дженифър. Разговорът с десетия накара Амброуз да застане нащрек, но колкото повече разговаряха, толкова по-ясно ставаше, че ако около него има нещо съмнително, то не е свързано с убийството. Човекът, който се занимаваше с търговия, очевидно криеше нещо, но не това, което те търсеха. Когато си тръгнаха, Амброуз каза на помощничката си, която подтичваше, за да върви в крак с него: