— Няма да е зле да изпратите някой от местните да прегледа склада му. Обзалагам се, че е пълен до тавана с пиратски дискове, фалшиви парфюми и фалшиви часовници.
Не успяха да открият у дома шестима от останалите собственици на интересуващите ги коли. Бяха седнали да обядват в едно кафене, когато се обади Патърсън с удивителната новина, че благодарение на онова умно копеле, Тони Хил, убийството на Дженифър вече е официално свързано с другите три, извършени в Брадфийлд. Още по-учудващо бе, че останалите три жертви са момчета. Сега вече при проверката на потенциалните заподозрени се налагаше да сравняват алибитата с още три дати на отвличане. Амброуз затвори телефона с мрачна усмивка.
— Току-що ни повишиха.
— Какво искате да кажете? — попита тя, преглъщайки хапка от пая с бъбречета.
— Сега вече официално издирваме сериен убиец — каза Амброуз и побутна настрани чинията с панирани късчета риба и пържени картофи. Новините на Патърсън убиха апетита му. Мисълта за смъртта на Дженифър беше достатъчно тежка, но като се добавеше и смъртта на трите момчета, бремето, което го притискаше, добиваше почти физически измерения. Когато разследваше убийства, в края на всеки ден Амброуз имаше чувството, че е носил на плещите си тежък товар в буквалния смисъл на думата. Мускулите го боляха, чувстваше ставите си вдървени, като че ли тялото му страдаше от психическото натоварване. Знаеше, че днес ще трябва да се отпусне много внимателно в леглото си, като след дузина рунда на ринга.
— Трябва да се хващаме отново на работа — каза той и посочи с глава недоядената храна на помощничката. — Давам ви пет минути. Ще ви чакам в колата.
С двата следващи адреса се справиха сравнително бързо. На първия живееше човек, който продаваше компютри, което им се стори обещаващо. Но скоро им стана ясно, че той няма практически никаква представа от същността на стоката, която продава. При това в периода, когато бе отвлечен и убит Даниъл Морисън, човекът бе пребивавал в Прага на тридневна екскурзия заедно с жена си. На следващия адрес разговаряха с жена, чийто престой в Устър се оказа посветен изцяло на срещи със свещениците от катедралата, с които обсъждала проекти за нови богослужебни одежди.
А после пристигнаха на адреса, на който беше регистрирана тойота „Версо“, собственост на Уорън Дейви.
Глава 33
Не беше нито къща, нито офис, а гараж, полускрит в дъното на сляпа уличка, подслонила и пекарна за сладкиши и специалитети, както и едно веганско кафене. Макар че беше неделя, един набит, мускулест мъж с ниско подстригана руса коса и изпоцапан с машинно масло гащеризон пребоядисваше единия калник на старичък форд „Фиеста“. Той не прекъсна работата си, докато полицейска кола без отличителни знаци не спря на няколко фута от него. Тогава изключи пистолета, с който нанасяше боята, и ги загледа предизвикателно.
— Е, какво има? Да не би някой да е блъснал човек и да е избягал?
— Вие ли сте Уорън Дейви? — попита Амброуз.
Човекът отметна глава назад и се разсмя.
— Ама че майтап! Не, приятел, аз не съм Уорън. За какво ви е той?
— Това е тема на разговор, който ще проведем с господин Дейви — отвърна Амброуз. — А кой сте вие?
— Бил Кар. Каквото името, такъв и занаятът25, загрявате ли?
— А каква е връзката ви с Уорън Дейви?
— Кой казва, че има такава връзка?
— Агенцията за регистрация на превозни средства. Тойотата на Уорън Дейви е регистрирана на този адрес.
Лицето на Кар се проясни.
— Ясно, разбирам. Е, съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но няма да откриете Уорън тук.
— Ще се наложи да ми дадете малко повече сведения — каза Амброуз. — Въпросът е сериозен. Вярвайте ми, не ви препоръчвам да рискувате обвинение във възпрепятстване работата на полицията, не и по това разследване.
Кар го изгледа стъписано.
— Добре, добре. — Остави пистолета на земята и пъхна ръце в джобовете си. — Нямам какво да крия. Той ми е братовчед, затова използва гаража ми като адрес, на който получава пратки, такива неща. Това е всичко.
— Защо му е да ползва чужд адрес?
Амброуз нямаше време за излишни учтивости. Трябваха му отговори и той беше решен да не допуска този смешник да го разиграва. Без да се замисля, той пристъпи крачка напред, достигайки границата на личното пространство на събеседника си.