Този ход като че ли не направи впечатление на Кар.
— Отговорът е съвсем прост, приятел. Той живее на някакво забравено от бога място. Дошло му беше до гуша доставчиците да не успяват да го намерят, когато двамата с Даян са в хранилището за данни, затова и почна да ползва гаража като адрес за доставки. Аз съм постоянно тук, нали разбирате. При това разполагам с достатъчно място, на което да складирам нещата му. Когато докарат някоя пратка, им се обаждам и един от двамата идва в града, за да я прибере.
— Разбираемо — Амброуз беше склонен да му повярва. — Кога се видяхте за последен път с него?
— С Уорън ли? Преди две седмици. Но Даян се отби два-три пъти през последната седмица. Каза, че той заминал нанякъде. Трябва да знаете, че в това няма нищо необичайно. Те имат клиенти навсякъде из страната.
— Клиенти за какво?
— Те се занимават с интернет защита и складиране на бази данни — каквото и да означава това. Лично аз тези неща изобщо не ги разбирам.
Амброуз почувства как косъмчетата по ръцете му настръхват. Това започваше да прилича на сериозна следа.
— Та къде мога да открия братовчед ви Уорън? — попита той с възможно най-непринуден тон.
Кар се обърна и се упъти към преградата, която обособяваше нещо като малък офис в един ъгъл на гаража.
— Живеят на пусто място, в началото на хълмистите земи — подхвърли той през рамо. — Ще ви дам адреса, но ще ви трябват и упътвания как да стигнете дотам.
Съобразявайки, Амброуз го настигна и каза:
— Ако това не ви притеснява, господин Кар, бихме предпочели да дойдете с нас, за да ни показвате пътя.
Кар го изгледа озадачено.
— Но нали ви казах, ще ви упътя съвсем точно.
Амброуз поклати глава, любезно усмихнат.
— Разбирате ли, господин Кар, случаят е малко сложен. Както вече споменах, разследваме сериозно престъпление. Не мога да допусна вие да се обадите на братовчед си в момента, когато излезем оттук. Не искам да го уведомявате, че двама полицейски служители ще дойдат да го разпитват за колата му. Защото, господин Кар, не ми се иска братовчед ви да реши да духне, преди да съм имал възможността да поговоря с него.
В тона на Амброуз се прокрадна острота, която само глупак би пренебрегнал. Кар прецени, че би било най-разумно да се съгласи, без да прави скандали. Той разпери ръце.
— Разбирам позицията ви и съм ви благодарен, че не се опитвате да ме сплашите. Предлагам да ми позволите да дойда с моята кола — момичето може да ни следва във вашата. Това ще ми даде възможност да се измъкна веднага щом ви покажа мястото, без Уорън да разбере, че съм ви довел аз.
— Страхувате ли се от братовчед си, господин Кар?
Кар повтори етюда с отмятането на главата и смеха.
— Занасяте ли се? Не се страхувам. Аз харесвам Уорън, той е свястно момче. Не ми се иска да мисли, че съм го предал, загряхте ли най-сетне? — За първи път в думите на Кар се долавяше раздразнение. — За себе си знам, че няма да ми е приятно, ако видя, че някой е довел ченгетата пред къщата ми.
Амброуз обмисли предложението и не намери срещу какво да възрази. Кар изглеждаше едновременно склонен да сътрудничи и безобиден. Ако изключим признанието му, че няма да му е приятно да бъде посетен от полицията, но това не можеше задължително да се приема като доказателство за вина.
— Така да бъде — каза Амброуз. — Водете ни, господин Кар.
Това бе започнало преди години като експеримент, а сега вече се беше превърнало в част от похватите, които Тони ползваше, за да си проправи път в подобното на лабиринт съзнание на убиеца. Той постави две кресла едно срещу друго — всяко от двете попадаше в светлия конус на лъчите, хвърляни от две лампи. Той сядаше на едното кресло и задаваше въпрос. После ставаше и се преместваше на другото, за да даде възможния отговор. Сега, след като вече бе обработил в мислите си всичко, което бе могъл да възприеме от документацията по случаите, беше настъпил моментът за тази процедура.
Опрял лакти на коленете си и брадичка върху свитите си юмруци, той се взираше в празното кресло пред себе си.
— Ти не вършиш това за удоволствие, нали?
Стана, отиде до другото кресло и се разположи на него отпуснато, с разтворени крака, с ръце на страничните облегалки. Помълча, после, със съвсем различен тон, доста по-плътен от нормалния му теноров глас, каза: