— Не. За мен това е мисия.
Отиде обратно на първото кресло.
— Каква е целта на тази мисия?
— Заличаване на кръвна линия.
— Чия кръвна линия? Защото подборът ти не е произволен, нали?
— Не, не е произволен. Вие просто все още не знаете каква е връзката.
— Аз не, но ти я знаеш. Нямаш основания да се съмняваш в нея, така ли?
— Нямам. Аз не бързам. Проверявам внимателно дали съм избрал точно обекта, който ми трябва.
Тони се върна на своето кресло и скръсти ръце.
— Защо това има такова значение за теб?
Този път мълчанието откъм креслото, което в неговите очи беше креслото на убиеца, бе по-продължително. Той се опита да потъне в мрака, да стигне до мястото, където тези убийства можеха да изглеждат обясними.
— Не искам те да се размножават.
— Следователно ги избиваш, преди да пораснат достатъчно, за да имат свои деца?
— Това е едната страна на въпроса.
— Въпросът е там, че те трябва да са последни в кръвната линия? Затова ли всички са деца?
— Точно така.
Тони се върна обратно на креслото си. Не можеше да прецени как да продължи от тук нататък. Имаше чувството, че всеки момент може да сграбчи нещо, което постоянно му се изплъзваше. Върна се в мислите си към жертвите, повика в спомените си лицата им и отново бе впечатлен от съществуващата прилика.
— Всички те изглеждат така, както ти си изглеждал някога — каза той предпазливо. — Затова си ги избрал. Вземаш жертви, които имат собствения ти образ.
Отново в другото кресло.
— И какво, ако е така?
— Унищожаваш собствения си образ — той поклати глава. Не можеше да разбере. — Но повечето серийни убийци искат да се обезсмъртят, да се прочуят. А ти правиш точно обратното. Искаш да заличиш себе си, но по някаква причини унищожаваш деца, които приличат на теб, вместо да убиеш себе си.
Беше наистина озадачаващо. И все пак имаше чувството, че е направил някакъв пробив. Често ставаше така в процеса на тези диалози. Не знаеше как го прави и какъв е точно механизмът на този процес, но по някакъв начин явно освобождаваше подсъзнателните му способности да разбере.
Засега не му беше ясно как последните му прозрения биха помогнали за залавянето на убиеца. Но знаеше, че ако успеят да го заловят, именно чрез тях ще успеят да го накарат да говори. А за Тони отговорът на въпроса „защо?“ беше може би дори малко по-важен от отговора на въпроса „кой?“.
Беше късен следобед, когато микробусът на Бил Кар спря насред някакъв пущинак. Амброуз беше удивен от абсолютната пустота наоколо. Бяха напуснали покрайнините на града едва преди десетина минути, но тук, в началото на безлюдната хълмиста област, човек оставаше с впечатлението, че Манчестър изобщо не съществува. Край тесния път се виеха стари стени, издигнати без хоросан. Отвъд тях се извисяваха склонове, покрити с остра трева. По склоновете се виждаха овце, които не проявиха никакъв интерес към тях. Между нивите се издигаха гъсти борови гори — очевидно садени и поддържани от местното лесничейство. Откакто се бяха отклонили по едно второстепенно шосе, което ги изведе на този път, не бяха срещнали нито една друга кола.
— Не разбирам — каза Амброуз. — Къде е къщата?
Кар посочи пред себе си, където пътят изчезваше зад остър завой.
— Една миля по-нататък по пътя. В момента, когато излезете от завоя, камерите им ще ви регистрират. По тези пътища няма да срещнете контролни камери в продължение на много мили, но Уорън и Даян имат своя собствена охранителна система. Истински параноици са на тема безопасност. Но предполагам, че клиентите им плащат точно затова. Е, тук ще ви оставя. Просто продължете по пътя, ще видите оградата. До портата има отбивка, ще ви се наложи да се обадите по интеркома.
Амброуз погледна в страничното огледало, за да се убеди, че помощничката му идва зад тях, после излезе от микробуса, обърна се, надникна обратно в купето и каза:
— Благодаря за помощта.
— Само не казвайте нищо на Уорън, нали обещавате? — за миг по лицето на Кар се изписа тревога, но после облакът премина.
Амброуз се запита дали Кар получава някакво заплащане от братовчед си, задето приема да го ползват като пощенска кутия. Ако действително бе така, това до голяма степен би обяснило защо толкова се притеснява да не се разбере, че ги е довел дотук.