— Няма да ви намесвам — каза той. Едва бе затворил вратата, когато Кар зави рязко и потегли обратно към Манчестър. Амброуз го изпрати с поглед, после влезе в другата кола.
— Направо по пътя — каза той. — По-нататък от лявата страна трябва да има порта.
Описанието на Кар се оказа напълно точно. Пътят завиваше и след една редица дървета започваше висока два метра ограда от телена мрежа, която преминаваше зад стената. В началото й имаше монтирана камера, виждаха се и други камери, поставени на различни места в оградената територия. Отвъд оградата имаше обширно пространство, обрасло с острата трева, срещана по тези места. То се простираше до няколко издигащи се близо една до друга сиви каменни сгради, строени в обичайния за тези места стил. Когато наближиха, Амброуз можа да ги определи като фермерска къща и два големи хамбара. Дори от пътя се виждаше, че вратите на единия хамбар са стоманени, а на покрива му има изводи на вентилационна система. Спряха пред портата, на която висеше табела с надпис „Ди Пи Ес“ и се представиха по интеркома.
— Покажете картите си през прозореца, за да могат да влязат в обхвата на камерата — обади се през пращене нечий глас. Амброуз подаде своята карта на помощничката и тя показа и двете през прозореца. Едното крило на портата се отвори и те влязоха вътре с колата. Пред стоманената врата на едната постройка излезе някаква жена. Вратата се затвори безшумно зад нея. Тя посочи към фермата и стигна до тях точно когато слизаха от колата.
Докато се запознаваха, Амброуз я огледа преценяващо. Беше към четиридесетгодишна, висока около пет фута и пет-шест инча, стройна и стегната, с този тип бледа кожа, която хваща хубав загар. Тъмната коса падаше до раменете й. Кафяви очи, вирнат нос, тънки устни, на бузите трапчинки, които вече започваха да се губят в дълбоки бръчки. Черни джинси, тясна спортна блуза с качулка, черни каубойски ботуши. На шията й бяха окачени очила на фина сребърна верижка. Виждаше се, че е от хората, които преливат от енергия.
— Аз съм Даян Патрик — каза тя. — Половината от фирмата, която носи името „Ди Пи Ес“. Абревиатурата трябва да означава „Дейви Патрик Секюрити“ или „Data Protection Services26“, в зависимост от това как ще реша да се представя пред вас — тя се усмихна. — С какво мога да ви помогна?
— Явно се отнасяте много сериозно към всичко, свързано със сигурността — каза Амброуз. Искаше му се да си спечели малко време. Понякога инстинктът му подсказваше да не тръгва право към целта, а да действа малко по-предпазливо.
— В противен случай не бихме могли да предлагаме ефективна защита на базата данни — каза тя. — Да не би посещението ви да е свързано с някой от клиентите ни? Защото съм длъжна да ви предупредя, че ние тук спазваме много строго закона за защита на информацията.
— Може ли да поговорим вътре?
Тя сви рамене.
— Разбира се, заповядайте.
Отключи вратата и ги въведе в кухня, типична за този тип къщи. Голяма електрическа печка, старателно изтъркани плотове от чамово дърво, голяма маса в средата на помещението, заобиколена от шест стола в същия стил. За обзавеждането бяха хвърлени доста пари, но очевидно това не се беше случило скоро. Помещението излъчваше домашен уют, а не показност. Масата беше отрупана с вестници и списания. Пред единия стол имаше отворен нетбук, до него — кутия с шоколадови бисквити. Токовете на Даян Патрик затракаха по покрития с каменни плочи под, когато тя тръгна към чайника, който стоеше на печката. Включи котлона, за да кипне водата и се обърна към тях, скръстила ръце пред малките си гърди.
— Търсим Уорън Дейви — каза Амброуз, оглеждайки помещението и запаметявайки всяка подробност.
— Той не е тук — отвърна тя.
— Знаете ли кога ще се върне?
— Не. Той е в Малта, при един от клиентите ни, организира инсталирането на нова система за сигурност. Ще остане там, колкото е необходимо.
Амброуз беше разочарован.
— А кога замина?
— Замина със самолет от Манчестър преди една седмица — миналия петък — уточни тя и присви учудено вежди, така че между тях се вдълбаха две малки бръчици. — Защо го търсите? Да не би да има проблем с някой наш клиент? Ако е така, аз може би ще успея да ви помогна.
— Търсим го заради колата му — каза Амброуз.
— Какво е станало с колата? Да не би да е открадната? Той винаги я оставя на паркинга на летището.