Той се усмихна.
— Харесвам умерените дози самосъжаление. Това е много великодушно от твоя страна. Пък и ако новото гадже на Пола не беше на подходящото място в подходящия момент, и не разполагаше с необходимите познания, сглобяването на отделните елементи вероятно щеше да ни отнеме доста повече време. Така че Пола си е заслужила един миг на слава.
Карол го изгледа мрачно.
— Ужасно мразя да ме караш да се държа както трябва.
— Затова пък утре сутринта ще имаш повод да изпиташ самоуважение — той отпи малко от кафето и изкриви лице. — Хайде, ела да видим как ще се справи Пола.
Пола остави Даян Патрик и адвокатката й да я чакат двайсет минути. Взе това решение, когато научи, че адвокатката е Бронуен Скот, доайен на адвокатите по углавни дела от брадфийлдската колегия. За Скот се знаеше, че не само успява да доказва невинността на несправедливо обвинените, но и да постига отменянето на присъдите на виновните, поради което не можеше да се очаква, че ще бъде харесвана в полицията. На всичкото отгоре тя държеше да им натрива носовете, когато постигнеше успех. Карол изобщо не криеше ненавистта си към Скот, а екипът й я поддържаше безрезервно.
Разликата между двете жени, които седяха срещу Пола, не би могла да бъде по-драстична. Скот изглеждаше безупречно в костюм, чийто плат и кройка демонстрираха недвусмислено, че не е от служебните адвокати, които разчитат на държавно заплащане. Изражението й открай време си беше високомерно, но днес лицето й изглеждаше направо като вкаменено. Пола подозираше намесата на ботокс или операция за стягане на лицевите контури, което се е оказало малко прекалено. За разлика от Бронуен Скот, дрехите на Даян Патрик бяха раздърпани, по лицето й личаха следи от сълзи. Косата й беше рошава, тъмните й очи бяха зачервени и подпухнали. Тя гледаше жално Пола, долната й устна трепереше. Пола не се впечатли нито от едната, нито от другата.
Произнесе пред микрофона стандартното предупреждение към арестуваната, после отвори папката пред себе си.
— Даян, днес следобед вие упоихте и отвлякохте едно четиринайсетгодишно момче. Когато влязохме в къщата, където живеете с приятеля си Уорън Дейви, ви намерихме сама с Юан Макалпайн. Той беше в безсъзнание. На масата пред вас имаше прозрачен найлонов чувал, ролка лепенки и скалпел…
— Ще дочакаме ли най-сетне някой въпрос? Всичко това ни е известно. Имаме достъп до протокола — прекъсна я Скот.
Пола не се повлия от предизвикателното й поведение.
— Просто напомням на вашата клиентка колко сериозно е положението й. Както казвах, вещите на масата съвпадат с материалите, ползвани при извършването на убийствата на четири четиринайсетгодишни деца през последните две седмици. Трудно е да не се стигне до заключението, че сте се канели да убиете Юан Макалпайн.
Очите на Даян Патрик се отвориха толкова широко, колкото позволяваха подпухналите й клепачи. Изражението й беше ужасено.
— Не бях аз! Не! — изпаднала в паника, тя повиши глас. — Не съм убивала никого! Трябва да ми повярвате. Уорън беше, чаках Уорън. Той ме караше да правя тези неща — от гърдите й се изтръгна ужасно, раздиращо стенание. — Ненавиждам се, иска ми се да бях умряла — и тя зарови лице в ръцете си.
Пола чакаше. След малко Даян отново вдигна глава. Сълзи се стичаха по бузите й.
— Следователно вие твърдите, че Уорън Дейви е убил Дженифър Мейдмънт, Даниъл Морисън, Сет Вайнър и Нийл Куонтик? И че е подготвял убийството на Юан Макалпайн?
Даян преглътна и изхълца. После кимна.
— Да. Той уби и четиримата. Принуждаваше ме да му помагам. Казваше, че ще ме убие, ако не му се подчинявам.
— И вие му вярвахте, че ще го направи? — Пола се постара гласът й да прозвучи недоверчиво.
Даян я изгледа така, като че ли Пола внезапно се беше побъркала.
— Разбира се, че му повярвах. Той вече беше убил бебето ми. Как да не му повярвам?
— Убил е бебето ви? Кога се е случило това?
Даян потрепери.
— Миналата година. Тя живя само няколко часа — въздъхна дълбоко и сякаш тази въздишка отпуши потока на думите й. — През последните няколко седмици от бременността Уорън ме държеше практически като затворничка. Родих у дома. Той казваше, че няма нужда от болници и лекари, че поколения наред жените са раждали вкъщи. И се оказа прав, всичко мина добре. Нарекох я Джоуди. Тя беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Не исках нищо повече от живота. А после той я взе от мен и притискаше носа и устата й с ръка, докато тя спря да диша. — Думите започнаха да излизат накъсано от устата й, като звук от плоча, по която диджеят мести умишлено иглата. Тя обгърна с лице тялото си. — Той я уби. Уби я пред очите ми. — После започна да се поклаща напред-назад, пръстите й се впиха в плътта на ръцете й над лактите.