Карол отметна глава и възкликна:
— Алилуя, дявол да го вземе!
— Дотук бяхме с опитите да я пречупим с похватите на психологията — каза сухо Тони.
Карол го потупа по рамото.
— Успяхме да я направим по-податлива. А сега отивам да нанеса решаващия удар под кръста. Ще го направя с наслада.
Глава 43
Тони свали връзката си още когато отвори вратата и я окачи на перилата на стълбата. Отиде право в кухнята, наля си чаша вода и я изпи на един дъх. Остана така, облегнат на умивалника, вперил поглед в празното пространство. Беше оставил Карол и хората й да си допиват в задното помещение на любимия й тайландски ресторант. Разбираше нуждата им да се разтоварят от страхотното напрежение, свързано с разследването на няколко убийства. Но не беше в състояние да се включи в празненството.
Той не можеше да види нищо радостно в окончателното рухване на Даян Патрик. Тази пищяща, ломотеща безсмислици развалина доскоро бе живяла като компетентна делова жена с успешна кариера и уреден личен живот. Но едно-единствено страстно желание я беше завладяло и бе изместило всичко останало от съзнанието й. А когато в крайна сметка бе разбрала не само че мечтата й няма да се сбъдне, но и че тя й е била отнета от единствения човек, когото е обичала искрено, нещо в душата й се бе прекършило. За повечето хора в нейното положение смъртта на Уорън Дейви би била достатъчно отмъщение. И ако с това всичко бе приключило, тя би могла да срещне разбиране от страна на системата, поради факта, че душевното й равновесие е било трайно и тежко нарушено от предателството на любимия човек.
Но страстното желание на Даян Патрик се бе оказало толкова всепоглъщащо, копнежът бе пуснал такива корени в душата й, че у нея се бе породило желанието да заличи и последната следа от обичания мъж. А това за нея е означавало, че трябва да унищожи и децата, носещи неговите гени. Беше едновременно напълно безумно и съвършено разбираемо. Но системата не можеше да се адаптира към безкрайното многообразие на човешките фиксации, не и когато те водеха до убийството на деца. Даян Патрик никога нямаше да излезе на свобода. Щеше да свърши в някое място като психиатричния изолатор на „Брадфийлд Мур“, ако имаше късмет, а ако нямаше — в някой затвор с особено строг режим.
Не че Тони не бе убеден, че е редно да я постигне възмездие за престъпленията й. Но въпреки това бе склонен да изпитва към нея по-скоро съжаление, отколкото ненавист. Питаше се как ли би се почувствал, ако съдбата бе поставила в ръцете му карти като нейните.
Нямаше сили дори да се опита да си представи.
Тони смъкна сакото си и го остави на облегалката на един от кухненските столове. Извади една бира от хладилника и седна край масата. Лъчите на лампичките, монтирани под горния ред кухненски шкафове, се пречупваха в нещо, останало полускрито сред хартиената лавина, затрупала масата. Той посегна натам, без да се замисля, и измъкна диктофона, който Артър бе оставил за него. Загледа се продължително и неотклонно в него. Напомни си, че целият случай, който приключи току-що, се въртеше около бащи и деца — а в основата му се криеше незнанието.
Нищо разумно не можеше да има в нежеланието да узнаеш истината. Тони беше наясно с това от самото начало. Но просто досега не се беше чувствал готов да я узнае. Той взе бирата и отиде в кабинета си, където имаше удобни слушалки с уплътнение. Включи ги в диктофона и се разположи на любимото си кресло. Срещу него все още стоеше другото кресло, така, както го беше изместил онази вечер, по време на опита си да проникне в мислите на убиеца. Представи си, че сега в креслото срещу него седи Артър, и включи диктофона.
— Здравей, Тони. Аз съм Артър. Или Еди, както ми казваха, когато излизах с майка ти в Халифакс — така започна записът. Гласът беше не много плътен, мелодичен, със следи от акцента на родния му Йоркшир. — Благодаря ти, че прояви желание да изслушаш това, което имам да ти разкажа.