Направихме завещанията, по силата на които всеки завещаваше цялата си собственост на другия. По онова време с мен се свързаха представители на една компания от Шефийлд. Искаха да изкупят не само патента, но и цялата ми фабрика. Предлагаха много пари, плюс доживотни отчисления от продажбите. Това би било отлична сделка за човек, който няма амбиции за по-нататъшното си развитие. Но аз имах амбиции. Имах много мечти и проекти за бъдещето, и в тях включвах и фирмата си, и хората, които работеха за мен. В очите на Ванеса се държах като побъркан. Тя считаше, че трябва да продам всичко и да си живея царски с припечеленото. „А какво ще стане, когато парите свършат?“, питах я аз. Тя казваше, че ме познава и че е убедена, че тогава ще ми хрумне друга умна идея и ще направим с нея пак същото. Но аз не бях убеден. Бях чел за много изобретатели, които така и не са успявали да попаднат на втора приложима идея.
Е, ти вероятно знаеш каква става майка ти, като си науми нещо. Все едно да се опитваш да застанеш срещу парен валяк. Но аз не се подадох. Ставаше дума за моята работа и аз нямах намерение да се откажа от нея заради Ванеса. Казах си, че не трябва да отстъпвам, защото направех ли го, вероятно цял живот щях да правя само това, което иска тя. Така че се озовахме в патово положение — или поне така си мислех аз.
Една вечер се прибирахме към къщи през Савил Парк. Беше късно, беше тъмно, наоколо нямаше жива душа. Ванеса отново започна да настоява за продажбата на фирмата. Спомням си, че отвърнах: „Само през трупа ми“ — и веднага след това почувствах ужасна, разкъсваща болка в гърдите. После сякаш всичко около мен започна да се движи в забавен каданс. Ванеса стоеше пред мен, в ръцете й имаше нож, потънал в кръв. Погледнах надолу и видях голямо червено петно на ризата си. Почувствах, че падам и се кълна, че я чух да произнася: „Ти го каза, Еди“.
Дойдох на себе си в болницата, лекарят все повтаряше, че съм оцелял по някакво чудо. Ванеса седеше до мен, държеше ръката ми и се усмихваше сладко. Мислех, че полудявам. Но когато лекарят ни остави насаме, тя каза: „Обясних на полицаите, че са ни нападнали, за да ни оберат. Ако се опиташ да кажеш нещо различно, ще решат, че си полудял“.
Нали разбираш, искала е да умра, за да постигне своето. Но аз не умрях — само избягах. След като се възстанових, продадох всичко и напуснах града. Учих една година металургия в Канада, после се върнах и се установих в Устър. Градът ми се стори приятен, пък и никой от дотогавашните ми познати нямаше близки тук. Никога не завързах сериозна връзка с друга жена. Ванеса унищожи завинаги желанието ми за такива неща. Трудно е да се влюбиш, ако последната жена, която си обичал, се е опитала да те убие.
И все пак аз успях да си осигуря прилично съществуване. А после узнах за теб. От мига, в който научих за съществуването ти, винаги съм следил дискретно развитието ти. Следях с гордост кариерата ти. Знам, че не мога да претендирам за никакви заслуги, и въпреки това се гордея, че си такъв, какъвто си. Искаше ми се да се задомиш, но за това не е късно и сега. Научих, че си близък с криминалистката, с която работиш, Карол Джордан. Ако тя е жената за теб, не я оставяй да си отиде.
И така, казах всичко, което исках да кажа. Не съм престанал да съжалявам, че така и не можах да бъда твой баща. Надявам се, че сега поне ме разбираш, дори да не си склонен да ми простиш. Надявам се освен това, че ще харчиш с удоволствие парите, които ти завещавам. Желая ти късмет през целия ти живот, синко.
Настана мълчание. Разбира се, последната дума нанесе големия удар.
Тони смъкна слушалките от ушите си и прехапа долната си устна. Огромната тежест на скръбта го притискаше така, че чувстваше болки в гърлото и гърдите си. Не знаеше кое е по-лошо — това, което бе научил току-що, или съзнанието, че не се съмнява в истинността на разказа. Повечето хора биха изпаднали в неистова ярост, ако някой им разкажеше подобно нещо за майките им. През ум не би им минало да повярват на чутото. Първата им реакция би била да определят такъв разказ като злонамерена измислица. Защото повечето хора нямаха майки като Ванеса.
Откакто се помнеше, Тони се бе чувствал като човека, описван от Даян Патрик. Човекът с лоша наследственост. Човекът, съзнаващ, че носи семето на злото в себе си. Една от причините да избере тази професия бе твърдото му убеждение, че много лесно би могъл да стане като някой от онези хора, които първо се опитваше да залови, а заловеше ли ги, се стараеше да им помогне. Способността му за съпреживяване все трябваше да се корени в нещо и той винаги бе мислил, че тя се корени в собствения му потенциал да тръгне по тъмните пътища.