Детектив Пола Макинтайър съвсем явно се опитваше да се ориентира правилно — вероятно се питаше дали ще й стигне самоувереност да си поръча сериозно питие. Карол предположи, че Пола ще се откаже от тази идея поради съзнанието, че държи на доброто мнение на шефа си повече, отколкото на алкохола. „Пак познах!“ Беше си поръчала кока-кола. Между Пола и нейната шефка съществуваше връзка, която те предпочитаха да не обсъждат — професията бе нанесла и на двете травми, които далеч надхвърляха обичайните щети от прякото участие в преследване и залавяне на престъпници. В случая с Карол травмата бе утежнена и от предателството на хората, на които се бе предполагало, че трябва да разчита. Огорчена и гневна след всичко, което се случи с нея, тя бе почти готова да напусне полицията. Пола също бе обмисляла възможността да напусне, макар че в нейния случай причината не беше усещането, че е била предадена, а неоснователно чувство за вина. Общото между тях беше пътят, по който двете си възвърнаха способността да се чувстват на място в избраната от тях професия — и този път бе прокаран с помощта на Тони Хил. За Карол той бе работил като приятел, за Пола — неофициално като психотерапевт. Карол му бе благодарна и за двете, не на последно място и защото никой не умееше по-добре от Пола да измъква при разпит точно необходимите сведения. Но ако трябваше да бъде съвсем честна, по онова време дълбоко в нея се беше обадила и ревността. „Жалка картина!“, упрекна се тя.
Ето го и Кевин. Мина й през ума, че сега, след пенсионирането на Джон Брандън, детектив Кевин Матюс бе онзи от колегите й, с когото бе работила най-дълго. Двамата бяха работили заедно по първия случай на брадфийлдската полиция, свързан с издирване на сериен убиец. Резултатът беше стремително професионално издигане за Карол; кариерата на Кевин обаче бе провалена. Когато Карол се върна в Брадфийлд, за да създаде и оглави екип за разследване на особено тежки престъпления, тя беше тази, която реши да му даде втора възможност. „Но той така и не ми е простил докрай“.
Бяха минали толкова години, а тя все още не беше в състояние да му купи едно питие, без преди това да се убеди в предпочитанията му. Те се сменяха всеки месец — веднъж диетична кока-кола, друг път черно кафе, а следващия — горещ шоколад. Отидеха ли в кръчма, веднъж поръчваше наливен ейл, друг път ледена, светла немска бира, след това пък шприц с бяло вино. Карол все още не можеше да прецени дали лесно губи интерес към нещата, или е податлив на външни внушения.
Двама от екипа отсъстваха. Сержант Крис Дивайн се изтягаше на някой карибски плаж с приятелката си. Карол искрено се надяваше в мислите си Крис да е отдалечена на милион мили от всякакви преследвания на убийци, но знаеше, че в мига, когато тя разбереше какво се случва тук, незабавно щеше да си осигури място за първия полет към дома. Защото, също като всички останали, Крис обичаше работата си.
Нямаше обяснение за отсъствието на последния член на екипа, детектив Сам Еванс. Карол бе съобщила на всички за срещата или устно, или със съобщение по мобилния телефон, но никой нямаше представа къде е Сам, нито пък с какво се е заел.
— Още щом дойде на работа тази сутрин, му се обадиха по телефона, той си взе палтото и излезе — бе казала Стейси. Карол се беше учудила, че тя изобщо е забелязала случилото се.
Кевин се ухили.
— Неудържим е, а? Това момче е олимпийски шампион по пъхане на нос в работи, които никой не му е възложил.
„Но сега не е моментът да си проличи, че екипът за разследване на особено тежки престъпления не работи като екип, а като сборище от упорито държащи на собственото си мнение индивиди, които понякога, съвсем случайно, създават впечатление, че движенията им са съгласувани като в кордебалет.“
Карол въздъхна и каза:
— Отивам да поръчам пиенето. Дано и той дойде скоро.
— Вземи му минерална вода — обади се Кевин. — За наказание.
Кевин още говореше, когато вратата се отвори и Сам влезе забързано, със самодоволен вид и компютърен процесор под мишница.
— Съжалявам, че закъснях, шефе — той измъкна обемистата сива кутия изпод мишницата си и я издигна пред себе си, като че ли беше подобният на тава трофей, който се връчва на останалия втори на турнира в Уимбълдън. — Ето!
Карол подбели очи.
— Какво е това, Сам?
— Прилича на стандартна компютърна кутия, датираща вероятно от периода между началото и средата на деветдесетте години, като се има предвид, че има флопи за петинчова дискета, и още едно за три и половина инчова — заяви Стейси. — Много малка памет по съвременни стандарти, но достатъчна за основните функции.