— Дори така да е, човек би си помислил, че ще го вземе със себе си. Или че ще го изхвърли на някое сметище. Или че ще го даде например на някоя от онези благотворителни организации, които рециклират стари компютри за Африка.
— Мързел или арогантност — можем само да предполагаме кое от двете. Слава богу за тези две качества, те са нашите най-добри приятели — Карол стана. — Добра работа си свършил, Сам. А през предстоящите три месеца ще ни трябва да бележим колкото е възможно повече подобни положителни резултати. — Израженията на подчинените й варираха от недоумение до примирение. — Нашият нов началник на полицията оценява екипа за разследване на особено тежки престъпления като излишен лукс. Счита, че не работим пропорционално на отделените за нас средства, защото се занимаваме със студени досиета, когато нямаме текущо разследване. И че нашите таланти трябвало да бъдат на разположение на цялата криминална полиция, без ограничения.
Незабавната реакция се изрази в безразборни възклицания, нито едно от които не изразяваше и минимално съгласие с позицията на Блейк. Гласовете им постепенно заглъхнаха, и се чу ясно последното, което каза Сам:
— Задник.
Карол поклати глава.
— С това няма да си помогнем, Сам. Аз искам да се върнем към рутинната полицейска работа също толкова малко, колкото и всеки от вас. Обичам работата си с вас, харесва ми начинът, по който организираме нашите разследвания. Харесва ми, че си позволяваме оригинален и творчески подход. Но не всеки е в състояние да оцени това.
— Така е, когато работиш в организация, която възнаграждава зачитането на йерархията. При нас не харесват утвърждаването на индивидуализма — каза Пола. — Такива, каквито сме всички — непригодни за колективен начин на живот, винаги ще бъдем обект на критика.
— Би могло да се предположи, че ще ни оценят по достойнство, като вземат предвид колко случаи сме решили — каза нажалено Кевин.
— Не, защото, когато ги сравняват с нас, работата им изглежда по-неефективна — отвърна Карол. — Така да е. Разполагаме с три месеца, за да докажем, че екипът за разследване на особено тежки престъпления е най-подходящата структура, в която можем да реализираме това, което умеем да вършим най-добре. Знам, че всеки от вас се раздава стопроцентово във всяко разследване, с което се заемем, но очаквам от вас да намерите нещо допълнително, за да ми помогнете да оправдая нашето съществуване.
Всички се спогледаха. Кевин се изправи и бутна стола си назад.
— Зарежи питиетата, шефе. По-добре да се хващаме на работа, нали?
Глава 6
Дъждът продължаваше да се лее, когато Алвин Амброуз пристигна да вземе шефа си от аутопсията на Дженифър Мейдмънт. Отдавна бе изчезнала и последната възможност да се открият някакви следи на местопрестъплението. Единственият източник на физически улики, подсказващи нещо за съдбата на Дженифър, беше тялото на самото момиче. Инспектор Патърсън дотича до колата, сгушил глава между раменете си в опит да се предпази от ледените ухапвания на дъжда, и се отпусна тежко на предната седалка. Лицето му бе сгърчено в гримаса на неприязън, сините му очи бяха почти невидими под подпухналите от безсъние клепачи. Амброуз не можеше да прецени дали неприязнената гримаса е предизвикана от лошото време или от приключилата аутопсия. Той кимна към картонената чаша с кафе в поставката за чаши и поясни:
— С обезмаслено мляко е.
Не че Патърсън имаше нужда да става по-слаб, отколкото си беше.
Той се поотърси.
— Благодаря, Алвин, но стомахът ми не би го понесъл. Изпий го ти.
— Как мина? — попита Амброуз, докато насочваше колата към изхода на паркинга.
Патърсън дръпна рязко колана и го закопча с ожесточение.
— Никога не е приятно, нали знаеш. Особено когато е дете.
Амброуз благоразумно се отказа да задава още въпроси. На Патърсън му трябваше време да се посъвземе, да подреди мислите си, и после вече щеше да сподели това, което според него помощникът му трябваше да знае. Наближаваха главна улица и Амброуз спря.
— Накъде?
Патърсън се поколеба — никога не прибързваше с решенията.
— Появи ли се нещо ново, докато бях тук?
Бяха се натрупали доста неща, куп дреболии без особено значение, които по-нископоставените служители в отдела щяха да успеят да обработят, докато станеше време за чай. Една от ролите, които Амброуз изпълняваше в тяхното партньорство, бе да пресява всичко постъпващо в отдела и да преценява кое е достойно за вниманието на Патърсън. Тази отговорност го безпокоеше в началото, когато Патърсън го избра за свой непосредствен помощник, но Амброуз скоро се убеди в точната си преценка, на която можеше да се вярва. Фактът, че Патърсън бе съумял да отчете това още преди самият Амброуз да го осъзнае, затвърди уважението на подчинения към шефа му.