— Докторът каза, че не би поверил на този човек дори разрязването на печена пуйка — въздъхна Патърсън.
— Някакви признаци за сексуално насилие? — Амброуз включи мигача, за да завие по улицата, на която се намираше домът на семейство Мейдмънт. Знаеше, че Патърсън обожава своята Лили. В това преследване той нямаше да прояви нито милост, нито съжаление — особено ако убиецът освен всичко останало бе изнасилил жертвата си.
— Невъзможно е да се прецени. Няма анални травми, не е открита сперма нито в устата, нито в гърлото й. Ако наистина имаме късмет, може да се намери нещо в образците, пратени в лабораторията. Но не разчитай прекалено много на това.
Колата спря. Когато го забелязаха, глутницата журналисти, които се навъртаха около къщата, се оживиха и се струпаха пред входната врата.
— Хайде, да му се не види, започна се — процеди Патърсън. — А при това повечето от тях не ги бива за нищо. — Той започна да си пробива с усилие път през тълпата, следван от Амброуз, мърморейки: — Без коментар.
— Отнесете се с разбиране към семейството — каза Амброуз, разперил ръце пред журналистите, за да не им позволи да последват шефа му, който се упътваше към къщата. — Не ни губете времето, принуждавайки ни да викаме униформени колеги, за да ви накарат да се махнете от тук. Ако си отидете сега, ще видя какво може да се направи по въпроса за среща на родителите с пресата, става ли?
Знаеше, че молбата му е безсмислена, но поне можеше да направят нещо, та присъствието им да не е толкова натрапчиво на първо време. А и масивната му фигура усилваше въздействието на думите му.
Когато Амброуз стигна до прага, Патърсън вече влизаше. Човекът, който държеше вратата отворена, при други обстоятелства би могъл да мине за красив. В тъмната му, гъста коса се виждаха сребърни нишки. Имаше правилни черти, външните ъгли на сините му очи бяха леко смъкнати надолу — нещо, което жените намират за очарователно. Но точно днес Пол Мейдмънт изглеждаше изпит и съсипан почти като скитник по улиците. Небръснат, разчорлен, с изпомачкани дрехи, той се взираше със зачервените си очи в тях и като че ли напълно бе изгубил представа от изискванията на обичайното общуване. Амброуз не се и опитваше да си представи какво е да слезеш от самолета убеден, че ти предстои да се прибереш при семейството си, а вместо това да откриеш, че животът ти е непоправимо съсипан.
Шами Пател се навърташе неуверено зад Мейдмънт. Тя ги беше представила един на друг.
— Съжалявам, че не успях да отворя вратата, бях в кухнята и правех чай — бе добавила тя.
Амброуз би могъл да й обясни, че Патърсън не се впечатлява от извинения, но моментът не беше подходящ.
Влязоха един след друг в дневната и насядаха.
— Малко чай би се отразил добре на всички ни, Шами — каза Амброуз.
Тя кимна и излезе.
— Извинете, че не можах да ви посрещна на летището — каза Патърсън. — Но имах други задължения. Свързани със смъртта на Дженифър, нали разбирате.
Мейдмънт поклати глава.
— Нямам никаква представа от това, което вършите вие, иска ми се само да го свършите колкото е възможно по-бързо. Да откриете човека, който е извършил това. Да му попречите да съсипе още някое семейство.
Гласът му изневери и той се покашля шумно.
— Как е жена ви? — попита Патърсън.
Мейдмънт пак се покашля.
— Тя е… Тук беше лекарят. Даде й нещо, за да заспи дълбоко. Съумяла е някак да не рухне, докато се прибрах, но после… е, по-добре е, че сега не съзнава нищо. — Той притисна ръцете си с разперени пръсти към лицето си и стисна здраво, сякаш се опитваше да смъкне кожата. Гласът му долиташе леко приглушено иззад дланите. — Иска ми се да можеше изобщо да не се връща в съзнание. Но ще трябва да се събуди. А когато се събуди, нищо няма да се е променило.
— Не намирам думи, за да изразя съчувствието си — поде Патърсън. — Аз имам дъщеря почти на същата възраст. И знам какво означава тя за мен и за жена ми.
Мейдмънт плъзна пръсти надолу по лицето си и се взря в тях, а по лицето му се затъркаляха сълзи.
— Тя е единственото ни дете. Не можем да имаме други, предвид възрастта на Таня. Това е краят, за нас всичко свърши. Досега бяхме семейство, сега сме просто двойка. — Гласът му затрепери и секна. — Не знам как ще преодолеем това. Не го разбирам. Как е възможно да се е случило? Как е възможно някой да е сторил това с детето ми?