Амброуз поклати глава.
— Ще се заема. Ще помоля някой от пътна полиция да ме върне. Вие ли ще отидете в дома на момичето?
Патърсън въздъхна.
— Няма да е приятно. Но дъщерята на тези хора е мъртва. Заслужават вниманието на старши полицейски служител. Ще се видим в централата.
Амброуз излезе от колата и се упъти към полицейските коли, спрели пред входа на отбивката. Шефът му го проследи с поглед. Като че ли нищо не бе в състояние да разтърси Амброуз. Той поемаше тежестта върху масивните си рамене и прегазваше непоклатимо през всичко, което им поднасяше поредното разследване. Каквато и да бе цената на тази поне привидна невъзмутимост, тази нощ Патърсън би я платил на драго сърце.
Глава 2
Карол можеше да прецени, че речта на Джон Брандън отива към своя край. Лицето му, напомнящо със скръбното си изражение на муцуна на блъдхаунд, бе по-оживено, отколкото тя го бе виждала някога в работно време. Обичната му Маги стоеше редом с него, с онази примирена усмивка, която Карол често бе виждала на устните й, когато бе вечеряла със семейството им, а Брандън се вкопчваше в някоя тема като териер, захапал заек. Тя остави празната си чаша, взе пълна от подноса на преминаваща край нея сервитьорка и се упъти отново към нишата, където бе оставила Тони. Изражението му беше по-подходящо за погребение, но пък тя не бе и очаквала нещо по-добро. Знаеше отлично, че той приемаше подобни събития като безсмислена загуба на време и за него това вероятно беше истина. Но що се отнася до нея, нещата стояха по-различно.
Залавянето на престъпници не беше основният двигател в работата на съвременната полиция. Светът се движеше напред от политиката — както ставаше във всяка голяма институция. Навремето подобна вечер щеше да послужи като повод за безпаметно напиване, включително с поръчване на стриптийзьорки. А сега такива събития се ползваха за установяване на контакти, връзки, за провеждане на разговори, които нямаше как да се проведат на работното място. Това не й се нравеше, също както не се нравеше и на Тони, но тя имаше известен талант за подобни занимания. Ако това бяха изискванията, за да затвърди мястото си в неофициалната йерархия, тя щеше да понесе изпитанието с усмивка.
Някой постави ръка на рамото й. Тя спря и се обърна. Детектив Пола Макинтайър от нейния екип приведе глава към ухото на Карол.
— Току-що пристигна — прошепна тя.
Не беше необходимо Карол да пита за кого става дума. Човекът, който щеше да заеме мястото на Джон Брандън, беше известен по име и с репутацията си, но тъй като идваше от другия край на страната, в Брадфийлд почти никой не разполагаше със сведения от първа ръка за него. Не бяха много полицейските служители, пожелали да бъдат преместени от полицията на Девън и Корнуол в Брадфийлд. Защо някой би пожелал да замени относително спокойния живот в красива курортна местност за постоянния тормоз, свързан с полицейската работа в постиндустриален град на север, където на човек можеше да му се доплаче от високия процент на престъпления с употреба на огнестрелно и хладно оръжие? Освен ако, разбира се, не ставаше дума за амбициозно ченге, по чиято преценка ръководенето на четвъртото по големина полицейско подразделение в страната би било добър ход за издигане в кариерата. Карол предполагаше, че думата „предизвикателство“ бе присъствала неведнъж в интервютата при кандидатстването на Джеймс Блейк за този пост. Тя обходи с поглед залата.
— Къде е?
Пола хвърли поглед през рамо.
— Нареждаше нещо пред втория заместник-началник, но е отишъл някъде другаде. Съжалявам, шефе.
— Няма значение. Благодаря, че ми каза — Карол вдигна чаша за поздрав и продължи към Тони. Докато успее да си проправи път през тълпата, успя отново да изпразни чашата си.
— Имам нужда от ново питие — каза тя, облягайки се на стената до него.
— Това е четвъртата ти чаша — отбеляза той миролюбиво.
— И кой брои?
— Очевидно аз.
— Ти си мой приятел, не мой психоаналитик — тонът на Карол беше леден.
— Именно затова изказвам предположение, че може би пиеш прекалено много. Ако бях твой психоаналитик, не бих бил толкова категоричен. Бих оставил преценката на теб.