— Чудесно сте се справили. Това би трябвало да ви осигури медийното присъствие, което ще принуди Блейк да ви остави на мира.
Тя изкриви уста.
— Не съм убедена. Предполагам, че той ще определи успеха ни като нещо, което би могъл да направи всеки, който се заеме със студени досиета — но няма да е прав. Разбираш ли, повечето детективи не биха си направили труда да продължат да се занимават със случая, след като веднъж констатират, че Найджъл Барнс е напуснал тази къща — за разлика от Сам. Повечето криминалисти биха приели това като извинение да зарежат случая. А хората от моя екип са нещо по-различно. Разсъжденията им се движат не само по права линия, но и по далеч по-сложни траектории. Трудно е да се обясни на човек като Блейк какво означава това на практика.
— Особено като се има предвид, че той не иска да разбере — допълни Тони.
Карол се усмихна иронично.
— Именно. Но хайде тази вечер да не мислим за това, просто да се радваме на факта, че моите хора са на прага на поредния си успех.
— Добра работа вършите вие. Тежко е, когато се налага да кажеш на близките, че най-страшните им кошмари са се оказали истина, но поне слагате край на несигурността. А и винаги има значение убиецът да бъде предаден на правосъдието. Това е старо клише, но отговаря на истината. Вие сте застъпници на мъртвите, действате в тяхно име.
Тони й се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици. Беше доволен, че вечерта започва толкова добре. Имаше предчувствието, че нещата може да не продължат да се развиват все така гладко.
Поднесоха им блюдо със зеленчуци и панирани късчета риба, и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Възцари се почтително мълчание и те се заеха с вечерята. Най-сетне Тони въздъхна доволно и каза:
— Нямах представа, че съм бил толкова гладен.
— Ти винаги казваш така — Карол говореше неясно, защото устата й беше пълна с последната хапка хрупкава панирана риба и крехък карфиол.
— Защото винаги истината е такава — отвърна Тони. — Е, аз пък съм доволен, защото Джеймс Блейк може и да не желае да работи с мен, но други явно се нуждаят от услугите ми. Днес ми се обадиха с молба да дам консултация във връзка с едно убийство, така че очевидно все още съм търсен.
— Това е чудесно? Познавам ли човека, който ти се обади? — задоволството на Карол изглеждаше искрено. Тони обаче не беше уверен, че доброто й настроение ще се задържи.
— Стюарт Патърсън, инспектор от криминалната полиция.
Карол се смръщи и поклати глава.
— Името не ми говори нищо.
— От Уест Мърсия.
По лицето й се изписа изненада, после чертите й застинаха.
— Уест Мърсия? Заминаваш за Устър? — той долови очакваното обвинение в тона й.
— Там имат нужда от мен, Карол. Не съм търсил тази работа. Тя ме намери — не му се искаше да създаде впечатление, че се оправдава, но знаеше, че точно така изглежда.
— Не си бил длъжен да се съгласиш.
Тони вдигна ръце във въздуха.
— Никога не съм длъжен да приема. И винаги се налага да го направя. Знаеш това много добре. Току-що вече го казах — ние сме единствените, които се застъпват за правата на мъртвите.
Карол сведе глава.
— Съжалявам. Прав си. Просто ми се стори… и аз не знам. Когато се опитах да поговоря с теб за баща ти, ти едва не ми откъсна главата. Настояваше, че не искаш да имаш нищо общо с тази история. А сега се възползваш от първата отворила се възможност, за да заминеш за града, където той е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот. Ще вървиш по улиците, по които е вървял и той, ще виждаш сградите, които е виждал той, вероятно ще влизаш в кръчми, чиито посетители го познават.
— Не мога да променя това, Карол. Нали не аз съм отишъл в Устър да убия и обезобразя едно четиринайсетгодишно момиче с надеждата, че полицията на Уест Мърсия ще ме повика да съставя профил на престъпника? Това е работата, която умея да върша най-добре, благодарение на нея чувствам, че живея. Наистина ме бива в това отношение и съм в състояние да помогна — той замълча, защото се появи сервитьорът и двамата си поръчаха основните ястия.