Затова като начало тя помоли Кевин Матюс да прикрие по някакъв начин самоотлъчването й от работа, ако Блейк се появеше да пита за нея, и после потегли с колата си през Пенините10 към Халифакс. Ако беше избрала магистралата, вероятно щеше да се движи по-бързо, но по нея пътят бе почти два пъти по-дълъг, отколкото ако се движеше напряко по второстепенните пътища. Карол не би нарекла този път по-живописен — пейзажът беше наистина драматичен, но из него се срещаха прекалено много останки, които напомняха за замърсяването на областта по време на индустриалното й минало, за да заслужава подобно определение. И все пак не можеше да се отрече, че слизането към града по дългата спирала на шосето, през високите хълмове към тъмните очертания на града, разпилян в шепите на долината, предлагаше някои наистина впечатляващи гледки.
Централният офис на фирмата, ръководена от Ванеса Хил, се намираше в масивна сграда с фасада от червени тухли в покрайнините на града. Карол намери на паркинга място за посетители и тъкмо изключваше двигателя, когато телефонът й иззвъня. На дисплея се изписа името на сержант Матюс.
— Дявол да го вземе — каза тя и прие повикването. — Кевин, какво става?
— Току-що се обади Пола. Намира се на местопрестъпление на територията на Северната регионална полиция. Получили са анонимно съобщение за тялото, изглежда, че е Даниъл Морисън. Искат да го прехвърлят на нас.
Дългът налагаше на Карол да потегли незабавно обратно към Брадфийлд. Но все пак беше изминала целия този път до тук, пък и предполагаше, че разговорът с Ванеса Хил няма да й отнеме много време. Освен това така или иначе на връщане щеше да навлезе направо в северния участък, нямаше да й се наложи да прекосява града.
— Добре, Кевин. Дай ми координатите. Ще се постарая да отида там колкото е възможно по-скоро. Кажи на Пола да държи фронта. Ти също тръгвай натам, постарай се да разполагаме с пълната информация. А ако има потвърждение на самоличността на жертвата, искам да отидеш с отговорника за контакти със семействата, който ще съобщи на родителите.
— Ясно. Да съобщя ли на Тони?
Въпросът беше формален — всички нейни подчинени знаеха, че Тони предпочиташе да види тялото още на местопрестъплението, за в случай, че по-нататък в разследването възникне нужда от неговото експертно мнение. Но сега вече не им беше позволено да ползват услугите му. Пък и вероятно вече пътуваше към Уест Мърсия, за да работи с хора, на които не им забраняваха да се възползват от уменията му.
— Не, няма нужда. Ще се видим скоро.
Изпълнена с мисълта за очакващата я, нетърпяща отлагане работа, тя се упъти забързано към вратата от стъкло и метал, където установи, че трябва да съобщи името си по интеркома. Налагаше се да се възползва от служебното си положение, за да си осигури достъп.
— Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция, трябва да говоря с госпожа Хил — каза тя.
Настана дълго мълчание. Карол си представяше стъписването и последвалото съвещание.
— Имате ли уговорена среща? — изскърца женски глас от интеркома.
— В нашата професия обикновено не правим предварителни уговорки — заяви Карол с възможно най-хладен тон. Отново настана мълчание, после се чу бръмчене и вратата се отвори. Карол се озова в коридор, който водеше към малка приемна, обзаведена комфортно, но ненатрапчиво. Администраторката в приемната изглеждаше стъписана. Карол прочете името й на картончето, прикрепено на ревера, усмихна се и каза:
— Добро утро, Бетани. Трябва да разговарям с госпожа Хил.
Бетани бързо хвърли поглед през рамо към вратата, която водеше към вътрешността на сградата.
— Мога ли да видя полицейската ви карта? — попита тя. Усмивката й приличаше повече на гърч, сковал долната част на лицето й.
Карол измъкна картата от чантата си и я поднесе на Бетани така, че да я види ясно. Преди рецепционистката да успее да реагира, вратата зад нея се отвори и във фоайето връхлетя Ванеса Хил. На пръв поглед не личеше да се е променила особено от времето, когато Карол я видя за последен път. Все още съумяваше да прикрива следите, оставени от годините, благодарение на фризьор, който явно се справяше с дискретното нанасяне на златистокестенява боя за коса, и на собственото си правилно решение да не прекалява с грима. Беше все така стройна, великолепно ушитият костюм с тясна пола подчертаваше елегантната й фигура и все още хубавите крака. Но бръчките, издаващи суров и егоистичен характер, сякаш бяха изчезнали. „Ботоке“, каза си Карол и отново се учуди на суетата, която би накарала една жена да приеме инжектирането на отрова в лицето й като добро решение.