Когато най-сетне спря пред хотела си в Устър, не помнеше колко пъти беше ругал собствената си глупост. Защо не му беше минало през ума, че би могъл да наеме кола, след като пристигне тук? Беше предположил, че пътуването с автомобил ще му отнеме около два часа — оказа се обаче, че часовете бяха три и половина, при това сега се чувстваше толкова изтощен, сякаш беше привършил с много тежка тренировка. Той отпусна глава на волана и се опита безуспешно да раздвижи стегнатите мускули на шията и раменете си. Измъкна се с усилие от колата и се упъти към рецепцията.
Още в мига, когато затвори вратата на хотелската стая зад себе си, усети как започва да го притиска депресията. Знаеше, че съществуват хотели, където обстановката в стаите повдига духа. Дори му се беше случвало да отседне в един-два такива хотела по времето, когато заблудени собственици на фирми го бяха наемали с неоснователната надежда, че ще успее да подобри мотивацията на ръководните им кадри. Но тази стая съвсем не беше такава. Обзавеждането — всъщност за обзавеждане в традиционния смисъл на думата не можеше и да се говори. Всичко бе издържано в различни отсенки на кафявия цвят — като започнем от нещо, напомнящо на евтин и гаден млечен шоколад, до тютюневокафяво. Прозорецът беше прекалено малък и гледаше към паркинга. Телевизорът предлагаше само седем канала, леглото беше удобно като нар. Опитваше се да прояви разбиране към ограниченията в бюджета на полицията, но нима наистина не бяха могли да потърсят нещо малко по-приемливо?
Тони въздъхна, остави сака си, седна на леглото и се загледа в снимката на равнинен африкански пейзаж, окачена на стената отсреща. Не можеше да схване каква е връзката между Устър и дивите животни на Африка. Извади телефона си и набра номера на инспектор Стюарт Патърсън.
— В хотела съм — заяви той, пропускайки всякакви встъпителни реплики.
— Нямам представа как процедирате обикновено — отвърна Патърсън. — Доколкото си спомням, искахте да видите местопрестъплението?
— Точно така. За мен това е подходящо начало. Искам да поговоря и с родителите, ако е възможно.
Патърсън предложи да изпрати сержант Амброуз да го вземе от хотела. Тони би предпочел да се срещне лично със самия Патърсън, но работата с нов екип винаги предполагаше приспособяване към тяхната схема на работа. Затова и реши засега да се примири с помощника и да се опита да го използва за мост към останалите.
Тъй като оставаше половин час до идването на Амброуз, Тони реши да се поразходи. Хотелът се намираше близо до центъра на града и след като повървя около пет минути, той се озова на улица, пълна с банки, кантори на агенции за недвижими имоти и супермаркети от веригите, изместили традиционните малки магазинчета. В супермаркетите се продаваха едни и същи шоколади, обувки, поздравителни картички и алкохолни напитки, имаше приемни пунктове за химическо чистене — с други думи, същото, което можеше да се види на всяка главна улица в произволно подбран град в страната. Тони вървеше бавно и гледаше разсеяно витрините, докато не се стресна, прочитайки познатото име на агенцията за недвижими имоти, чиито услуги ползваше.
На централно място на витрината бяха изложени снимки на къщата, която продаваше той.
— Като че ли започнах да се натъквам на доста голям брой съвпадения за човек, който не вярва в тях — промърмори той под нос. — Най-добре ще е да не се съпротивлявам на хода на събитията.
Увлечен от тона на собствения си глас, Тони влезе в агенцията, без да се поколебае.
— Добър ден — каза той бодро. — С кого бих могъл да поговоря за къщата от снимките на витрината?
Появата на шефката й никога досега не бе будила такова огромно облекчение у Пола. Лекарят и специалистите от съдебномедицинската лаборатория настояваха да отнесат тялото на Даниъл Морисън, но тя упорито държеше да не го местят, докато не пристигне главен инспектор Джордан, и помоли Франи Райли да я подкрепи.
— Не можете да местите тялото, докато старшият офицер не е дал съгласието си — настояваше тя. — Не ме интересува дали вашият шеф бърза да се отърве от случая. Тялото няма да се мести до идването на главен инспектор Джордан.