Стейси беше заобиколена от цяла батарея монитори. Междувременно беше успяла да изгради истинска барикада между себе си и останалите членове на екипа. Беше започнала с два монитора, после се появи и трети, а сега пред нея бяха подредени шест монитора и всеки от тях показваше различен етап от различен процес. Въпреки че в момента Стейси се беше съсредоточила в проверката на кадрите, заснети от контролните камери в центъра на града, прекарвайки ги през програма за разпознаване на лица, останалите машини също работеха, но това, което се случваше на екраните, си оставаше пълна загадка за Карол. Стейси вдигна поглед, когато Карол се приближи до бюрото й.
— Засега нямаме късмет — каза тя. — Проблемът със заснетото от тези контролни камери е там, че кадрите са все още с много ниска резолюция.
— Просто трябва да продължим да се ровим — отвърна Карол. — Стейси, има ли някаква възможност за онлайн достъп до стари телефонни указатели?
Наум се обзаложи със себе си, че на Стейси няма да й мигне окото, когато чуе странното й питане.
— Да — каза Стейси и се загледа отново в мониторите. Пръстите й се задвижиха бързо по клавиатурата и на един от екраните се появи карта с просветващ курсор на нея.
— И как може да стане това?
— Зависи колко назад искаш да се върнеш.
— Трябва ми началото на шейсетте години.
Пръстите на Стейси за миг застинаха над клавишите, после тя отново продължи да пише нещо.
— Най-сигурно е да се търси в някой от генеалогичните сайтове. Те са въвели голяма част от общодостъпната информация от рода на телефонни указатели, избирателни списъци и карти с показалци на улиците. Освен това те са много удобни за ползване, защото са ориентирани към…
— Идиоти като мен, така ли? — попита усмихнато Карол.
Стейси също си позволи нещо като полуусмивка.
— Исках да кажа хора, които не са компютърни специалисти. Просто напиши в „Гугъл“ „стари телефонни указатели“ и „предшественици“ и може да попаднеш на нещо. Не забравяй, че в началото на шейсетте години много хора са нямали домашни телефони, така че може и нищо да не излезе.
— Мога само да се надявам — отвърна Карол. Тя разчиташе на факта, че Блайт се беше появил в Устър вече като предприемач. Възможно бе по времето, когато е ухажвал Ванеса, вече да е бил положил основите на бизнеса си.
Половин час по-късно тя установи с радост, че предположението й е било основателно. Данните бяха пред нея, на екрана, черно на бяло в един телефонен указател от 1964 година. „Блайт & Ко. Специализирани метални покрития“. Карол провери и установи, че компанията е присъствала в търговския регистър само в продължение на три години. Тоест заминаването на Блайт е означавало и край за фирмата. Като че ли се беше озовала в задънена улица. Какви шансове би мота да има да открие човек, работил там преди трийсет и пет години, който на всичкото отгоре да е познавал достатъчно добре Блайт, за да може да си спомни нещо, представляващо интерес за нея?
Все пак се беше заемала и с по-безнадеждни задачи. Сега вече беше време да се обърне към библиотеката. Потърси и намери номера на библиотеката на Халифакс. Когато се обади там, обясни, че търси човек, запознат с историята на града, който би могъл да й обясни нещо повече за малките местни фирми през шейсетте години. Библиотекарката започна да хъмка, посъветва се с някого и накрая каза:
— Вероятно трябва да разговаряте с един човек на име Алан Майлс. Той е пенсиониран учител по дървообработка, но открай време се занимава и с индустриалната история на региона. Момент, сега ще ви дам телефонния му номер.
Телефонът звъня десетина пъти, преди Алан Майлс да отговори. Карол вече беше готова да се откаже, когато някой вдигна слушалката и каза подозрително:
— Ало?
— Господин Майлс? Алан Майлс?
— Кой се интересува?