По тона си личеше, че човекът е стар и кисел.
„Прекрасно, точно това ми трябваше“.
— Казвам се Карол Джордан и съм главен инспектор в криминалния отдел на брадфийлдската полиция.
— Полиция ли? — тя долови тревога в гласа му. Контактът с полицията будеше тревога у повечето хора, дори у такива, които нямаха защо да се притесняват.
— Дадоха ми телефонния ви номер от вашата библиотека. Служителката там беше на мнение, че можете да ми помогнете в едно проучване, с което съм се заела.
— За какво проучване става дума? Не разбирам нищо от работата на криминалната полиция — по тона му си личеше, че бърза да приключи разговора.
— Търся сведения за един човек на име Едмънд Артър Блайт, който е управлявал в Халифакс фирма за специализирани метални покрития в началото на шейсетте години. Библиотекарката каза, че вие сте най-подходящият човек, към когото бих могла да се обърна.
Карол се постара думите й да прозвучат колкото бе възможно по-ласкателно.
— Защо? Искам да кажа, защо ви интересуват тези неща?
„Да пази Бог от мнителни старци“.
— Нямам право да давам информация, мога само да кажа, че екипът ми работи по студени досиета.
Което си беше истина, макар и не цялата истина.
— Не обичам телефонните разговори — отвърна Майлс. — По телефона не можеш да си съставиш правилна представа за събеседника си. Ако искате да дойдете в Халифакс, бих се срещнал с вас, за да поговорим.
Карол извърна очи към тавана и потисна въздишката си.
— Значи ли това, че можете да ми дадете някакви сведения за „Блайт & Ко“?
— Да кажем, че мога. Има някои неща, които мога да ви покажа и така нататък.
Карол се позамисли. Тук всичко беше под контрол. Нямаше изгледи нито за скорошен арест, нито за предстоящ разпит или за каквото и да било от този род. Освен ако на аутопсията не възникнеше някаква извънредна ситуация, тя можеше спокойно да изчезне за няколко часа вечерта.
— Имате ли някакви ангажименти тази вечер? — попита тя.
— Довечера ли? Добре, в седем часа. Ще се срещнем пред гарата. Аз ще нося светлокафяво яке и каскет от туид.
И той незабавно затвори телефона. Карол изгледа мрачно слушалката, после осъзна смешната страна на положението и се усмихна на себе си. Ако това щеше да й бъде от полза в търсенето на бащата, когото Тони не приемаше за баща, разговорът със сърдиткото Алан Майлс си струваше усилието.
Когато Амброуз пристигна, за да го отведе за срещата с родителите на Дженифър Мейдмънт, Тони едва съумя да скрие облекчението си. След обиколката на къщата с брокера от агенцията, той бе положил сериозни усилия да насочи мислите си към видяното на местопрестъплението, което бе посетил преди това. Съзнаваше, че има нещо около този убиец, което го смущава, но не можеше да прецени какво точно е то, и колкото повече се опитваше да се досети, толкова повече в съзнанието му нахлуваха картини от видяното в дома на Артър Блайт. Тони рядко се влияеше от обстановки и никога не беше проявявал съзнателен интерес към идеята за вътрешно обзавеждане. Тъкмо затова беше удивен от неоспоримия факт, че завиждаше на Артър Блайт за дома, в който той бе живял. Тук не ставаше дума за обикновено удобство. Къщата имаше излъчването на дом, на среда, органично свързана с представите на един човек за нещата, които са имали значение за него. И въпреки че не му беше приятно да си го признае, Тони се измъчваше от мисълта, че Артър Блайт е могъл да го отхвърли и после да си създаде такъв съвършен дом. Никой никога не би описал така неговото жилище. Самият Тони със сигурност не го считаше за такова. Нямаше непоклатимото съзнание за собствената си личност, каквото явно бе изпълвало човека, когото той и така не бе успял да нарече свой баща.
Така че появата на Амброуз го изтръгна от мъчителните му размисли. Но облекчението не продължи дълго.
— Донесохте ли разпечатките на разговорите в РигМароул? — попита Тони веднага щом седнаха в колата. Още щом научи за ZZ, той беше помолил Амброуз да му донесе разпечатки на всички открити разговори, за да може да ги разучи.
Амброуз гледаше право пред себе си.
— Шефът не позволява да ги изнасям от офиса. Няма нищо против да ги прочетете, но държи да го направите на място.
— Какво? Няма ми доверие, така ли? И какво предполага, че ще направя с разпечатките?
— Не знам, просто ви предавам това, което той каза — ръцете на Амброуз стискаха здраво волана. Притеснението му беше осезаемо, като вибрация във въздуха.