— Явно не се тревожи, че имам намерение да ги продам на „Дейли Мейл“ — каза Тони, реагирайки прекалено остро на обидното отношение. — Вероятно е въпрос на контрол — страхува се да не изгуби контрол над разследването. — Той вдигна ръце нагоре. — Не мога да работя по този начин. За мен е чиста загуба на енергия да се занимавам с такива дребнави заяждания. Вижте, Алвин, аз работя така, както съм свикнал. Не мога да се съсредоточа достатъчно, ако някой наднича над рамото ми. Имам нужда да съм далеч от всякакъв шум и суетене насам-натам. Необходимо ми е да проуча тези текстове и държа да го направя по своя начин.
— Разбирам — отвърна Амброуз. — Инспектор Патърсън не е свикнал да работи с хора като вас.
— В такъв случай е крайно време да почне да се учи — каза Тони. — Вероятно би било по-лесно, ако беше проявил желание да се срещне с мен. Ще успеете ли да уредите това, или ще се наложи да разговарям с него?
— Оставете тази работа на мен — измърмори Алвин. — Ще видя какво мога да направя.
През останалата част от пътя двамата мълчаха. Тони се опитваше да пропъди от мислите си всичко, което стоеше между него и следващия етап от този процес на постепенно разкриване. Точно сега най-важно от всичко бе да успее да изтръгне семейство Мейдмънт от мъката, в която бяха затънали, за да успеят да му кажат това, което го интересуваше.
Човекът, който им отвори вратата, стоеше много изправен, но изглеждаше трошлив като изсъхнала тръстика. Амброуз ги запозна и двамата последваха Пол Мейдмънт в дневната. Тони често бе чувал твърдението, че хората посрещат по различен начин скръбта, но не беше много склонен да се съгласи с него. Външните реакции на хората действително биваха много различни, но това, което им причиняваше скръбта, в основата си бе едно и също — разкъсваше живота им на две части, преди и след понесената загуба. Това разделение винаги съществуваше. Някои хора даваха воля на скръбта си, други я скриваха дълбоко в себе си и сякаш я затискаха с каменна плоча, трети се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се беше случило. Но разговаряш ли с тях, дори години по-късно, те датираха спомените си, ориентирайки се по датата на сполетялата ги загуба. Казваха „Баща ти тогава беше още жив“, или „Това беше след като нашата Маргарет почина“. Определенията функционираха точно — като преди и след Христа. И като си помисли човек, и тази отправна точка бе свързана със скръб и загуба, независимо от това кой какво мислеше за това дали Исус е бил Син Божи.
В работата си като профайлър той най-често се запознаваше с хора, преминали вододела на скръбта. Рядко му се случваше да знае какви са били, преди животът им да е бил разкъсан на две. Но често имаше възможност да си изгради доста реална представа за това, което е съществувало от другата страна на бездната. Способността му да предполага онова, което е останало в миналото, беше съществена съставна част на способността му да съпреживява, да се поставя в сегашното положение на тези хора, изхвърлени след крушението на непознат бряг, опитващи се да се ориентират без компас.
Първото му впечатление от Пол Мейдмънт беше, че този човек е решил да сложи кръст на смъртта на дъщеря си и да продължи напред. Беше очевидно, че той полага усилия да изпълни това свое решение. Тони прецени, че всеки момент добрите му намерения ще рухнат за пореден път.
— Жена ми… тя ще слезе всеки момент — каза Пол Мейдмънт и се озърна като човек, който вижда обстановката за първи път и не е съвсем наясно как се е озовал тук.
— Днес сте решили да се върнете на работа — каза Тони.
Мейдмънт сякаш се стресна.
— Да. Мислех… Толкова много неща трябва да се свършат. Не мога да ги оставя на друг. Работите не вървят… особено добре точно сега. Не бива да губим и фирмата след всичко… — той замълча, объркан и измъчен.
— Вината не е ваша. Това щеше да се случи, без значение дали сте си били у дома или не — каза Тони. — Вие двамата с Таня нямате никаква вина за станалото.
Мейдмънт го изгледа яростно.
— Как можете да твърдите такова нещо? Всички казват, че за деца на тази възраст контактите по интернет са опасни. Трябваше да я пазим по-добре.
— Това не би променило нищо. Хищници като този действат много целенасочено. Не бихте могли да направите нищо, за да предотвратите случилото се — освен ако не бяхте решили да заключите Дженифър у дома и да не й позволявате да общува с когото и да било. — Тони се приведе напред, опитвайки се да създаде у Пол Мейдмънт усещането, че споделят общо пространство. — Не трябва да обвинявате себе си.