Те се бяха скрили от дъжда в колата на Патърсън, докато той й даваше инструкции.
— В този случай имаме повече проблеми от обикновено.
— Невинна жертва — отбеляза лаконично Пател.
— Нещо повече от това — той зарови пръсти в посребрените си къдрици. — Обикновено изминава определен период от време между момента, в който човекът изчезва и момента, когато ние откриваме тялото. През това време успяваме да получим сведения от семейството, информация за обичайните занимания на изчезналото лице. Хората помагат, изпълнени с отчаяно желание да повярват, че съществува възможност да открием изчезналия жив. — Той поклати глава. — Но сега няма да е така.
— Разбирам — отвърна Пател. — Те още не са свикнали с мисълта, че тя е изчезнала, а сега ние идваме, за да им кажем, че е мъртва. Ще бъдат съсипани.
Патърсън кимна.
— Моля ви, не мислете, че не съчувствам на положението им. Но за мен съществува проблемът, че няма да са в състояние, подходящо за разпит. — Той въздъхна. — А при разследване на убийство първото денонощие е периодът, през който е най-необходимо да отбележим някакъв напредък.
— Разполагаме ли с това, което е казала госпожа Мейдмънт, когато е съобщила за изчезването на Дженифър?
Беше разумен въпрос. Патърсън измъкна своя „блекбери“ от вътрешния си джоб, намери очилата си за четене и отвори мейла на полицая, отговорил на обаждането на Таня Мейдмънт, който Амброуз му беше препратил.
— Не е дошла в участъка, а се е обадила по телефона — каза той, четейки от малкия екран. — Не искала да оставя къщата, за да не би Дженифър да се прибере и да я намери заключена. Дженифър имала ключ, но майка й не била сигурна, че го е взела. Майка й не я била виждала от сутринта, когато тръгнала на училище… — той превъртя текста нагоре. — Трябвало да гостува на своя приятелка, да пие чай там, да подготвят заедно домашните си и да се прибере у дома в осем — нищо необичайно, двете момичета често го правели, ту в дома на едната, ту на другата. Майка й решила да приеме малко закъснение, но се обадила в дома на приятелката в осем и четвърт. Приятелката не била виждала Дженифър, откакто си тръгнали от училище, нямали уговорка нито да пият заедно чай, нито да правят заедно домашните си. Дженифър не била споменавала нищо за някакви планове — казала само, че ще се отбие в кооперативния магазин на път за вкъщи. Тогава госпожа Мейдмънт се обажда на нас.
— Надявам се, че колегите са приели обаждането й сериозно — каза Пател.
— Слава богу, да. Полицай Билингс взема описанието й и го разпраща до всички патрули. Затова и успяхме да идентифицираме толкова бързо тялото. Така, да видим… Четиринайсетгодишна, ръст 165 сантиметра, стройна, кестенява коса до раменете, сини очи, пробити уши с обици, които представляват обикновени златни халки. Облечена с униформата на Устърската девическа гимназия — бяла блуза, тъмнозелена жилетка, пола и блейзър в същия цвят. Черен чорапогащник и черни обувки. Над униформата носела черен шлифер. — И добави на себе си: — Не го видяхме на местопрестъплението.
— Единствено дете ли е? — попита Пател.
— Нямам представа. Не знам и къде е господин Мейдмънт понастоящем. Както вече казах, гаден случай. — Написа набързо съобщение до Амброуз, нареждайки му да разпита приятелката на Дженифър, с която се предполагало, че е прекарала следобеда, после затвори телефона и разкърши рамене под палтото си. — Готови ли сме?
Излязоха на дъжда и тръгнаха по алеята към дома на семейство Мейдмънт, триетажна къща близнак от епохата на крал Едуард VII, с тухлена фасада и добре поддържана градина отпред. Лампите вътре горяха, завесите на прозорците бяха дръпнати. Двамата полицаи можеха да видят дневната и трапезарията, обзаведени по начин, който нито един от тях двамата не би могъл да си позволи, навсякъде се виждаха полирани повърхности с наситени отблясъци, скъпи тъкани и картини, които със сигурност не бяха купени от ИКЕА.
Пръстът на Патърсън едва бе докоснал звънеца, когато вратата се отвори рязко.
Състоянието на жената, която застана на прага, би предизвикало реакция при каквито и да било обстоятелства. Но Патърсън бе виждал достатъчно отчаяни майки, за да се стъписа от разчорлените коси, размазания грим, изпохапаните устни и трескаво стиснатите челюсти. Когато тя ги видя, застанали пред нея с мрачни физиономии, подпухналите й клепачи се отвориха по-широко. Притисна с една ръка устата си, а с другата сърцето си и каза: