Детективът го настигна на половината път към колата.
— Не мина много добре — каза той. — Те като че ли решиха, че сте прекалено рязък.
— Не ме бива да водя учтив разговор. Казах това, което трябваше да кажа. Сега могат да помислят над думите ми и това може да разбуди нещо в спомените им. Понякога това, което върша, изглежда отстрани като проява на жестокост. Но дава резултати. Искам утре да поговоря с Клеър. Възможно е все пак Дженифър да й е казала нещо — той се усмихна кисело. — Обещавам да се държа добре.
— Какво ще правите сега? — попита Амброуз.
— Смятам да прочета съобщенията, които сте свалили от нейния компютър. Най-добре ще е да ме оставите в хотела и да ми донесете разпечатките, веднага щом успеете да убедите шефа си, че ако иска да получи нещо срещу отделените от бюджета ви средства, би трябвало да ме остави да работя така, както знам, че ще бъде най-ефикасно. — Той докосна леко ръката на Амброуз над лакътя, съзнавайки, че тонът му беше доста рязък. Все още много често допускаше грешки, когато се опитваше да реагира като всички останали. — Наистина ценя помощта ви. Не е много лесно да се обяснят работните методи на един профайлър. Но едно от нещата, които правя, е да се опитам мислено да вляза в кожата на друг човек. Предпочитам около мен да няма хора, когато се занимавам с това.
Амброуз плъзна ръка по гладко обръснатата си глава и го загледа угрижено.
— Мога да си представя, че не бихте искали такова нещо. Да ви кажа честно, цялата тази история ми изглежда малко плашеща. Но вие сте специалистът.
Той произнесе последните думи, като че ли това даваше основание за задоволство. Тони вдигна поглед към къщата на семейство Мейдмънт, питайки се колко деформирано би трябвало да е съзнанието на човека, който бе съсипал живота им. Скоро щеше да му се наложи да намери път към това съзнание и да открие причината. Перспективата не беше особено приятна. За миг изпита такава нужда от Карол Джордан, че чак му прилоша. После се обърна отново към Амброуз.
— Все някой трябва да бъде.
Глава 14
Пола изпрати с поглед поредния тийнейджър, който се измъкна с ленива походка от стаята, където се провеждаха разпитите на свидетели.
— Така ли изглеждаше и ти, когато беше четиринайсетгодишен? — попита тя Кевин.
— Занасяш ли се? Майка ми веднага щеше да ми зашие някой шамар, ако си позволях да разговарям така с възрастни. Не мога обаче да си изясня дали проблемът е въпрос на поколение или на класа. Струва ми се, че момчетата от работнически произход също имат подобно поведение, но при тези дръвници забелязвам и още нещо. Не знам дали е съзнание за собствената привилегированост или нещо друго, но искрено ме вбесяват.
Пола разбираше много точно какво имаше предвид Кевин. Беше посещавала училища, малко след като деца бяха загивали при сбиване с ножове — внезапно връхлетял кошмар, сякаш напълно безпричинно. Беше осъзнавала шока като осезаемо присъствие дори по коридорите, беше виждала страха по лицата на децата, когато се питаха дали смъртта няма да докосне и тях, беше долавяла страх и зад предизвикателния им тон. Но в случая нямаше нищо подобно. Сякаш смъртта на Даниъл беше нещо, което се бе случило много далеч от тях — нещо, чуто по новините, нещо, за което родителите им разговаряха като за някаква далечна опасност. Единственият човек, който изглеждаше разстроен, беше класният ръководител на Даниъл. Дори директорът на „Уилям Мейкпийс“ се държеше така, сякаш не ставаше дума за трагедия, а за някакво дребно неудобство.
— Ако имах деца, това би било последното училище, в което бих ги изпратила — каза Пола.
— Мислила ли си някога за това? Искам да кажа, да имаш деца — Кевин наклони глава на една страна и я загледа преценяващо.
Пола изду бузи и въздъхна шумно.
— Друго са си големите житейски въпроси, а, сержант Матюс? Честно казано, досега не съм чувала тиктакането на биологичния часовник. А как стои положението с теб? Харесва ли ти да бъдеш баща?
Кевин явно се изненада от начина, по който тя му върна въпроса.
— Това е най-хубавото и най-лошото нещо на света — поде той бавно. — Начинът, по който обичам децата, особено пък Руби — това е тотална, вечна, безусловна обич. Но обратната й страна е страхът от загуба. Знаеш ли, когато работим по такива случаи, когато на родители им се налага да погребват децата си, имам чувството, че някой забива гвоздеи в сърцето ми.