Азиф се смръщи.
— Не.
— Като че ли не си много уверен.
— Ами не е споменавал нищо за някакви конкретни срещи — отвърна Азиф. — Но миналата седмица, когато се събрахме за последен път, каза, че се запознал в мрежата с някакъв човек, който организирал радио шоу за представяне на млади таланти. За деца като нас, които не са навършили необходимите години, за да се явят на сцена или в някой клуб — той сви рамене и повтори: — За такива като нас. Попитах го дали не може да уреди и мен и той каза, че със сигурност щял да направи нещо, но искал първо да се запознае с човека, да се увери, че онзи ще го вземе със сигурност. — По лицето на момчето се изписа потиснатост. — Тогава му се поразсърдих, казах си, че може би иска да ме държи настрани, да запази връзката за себе си, разбирате ли. Но той каза, че не било така, че сме приятели, и че освен това още ми бил длъжник за онзи път, когато уредих да го пуснат в клуба. Просто искал първия път да отиде сам, да си изясни положението, и после щял да вземе и мен — внезапно сякаш нещо проблесна в съзнанието му и очите му се разшириха. — Да му се не види! Значи вие мислите, че точно тогава е бил убит?
— Все още сме в началото на разследването — каза бързо Кевин. — На този етап не сме в състояние да преценим коя информация може да има връзка с убийството. Но за нас ще бъде от полза, ако ни разкажеш всичко, което знаеш за този човек, с когото се е запознал Даниъл. Знаеш ли например как са се запознали?
Азиф кимна.
— По РигМароул — нали знаете, социалната мрежа. Двамата били в „пого“ — така наричаме фенклубовете — на „Гавин и Стейси“. Оказало се, че харесват едни и същи неща, затова се прехвърлили в личен разговор и тогава се разбрало, че човекът работи като продуцент на комедийни програми.
— Даниъл споменавал ли е името му?
— Не. Това е едно от нещата, които ме подразниха. Не искаше дори да ми каже името му. Разправяше разни такива неща, че онзи не искал да се разчуе, за да не би някой да му открадне идеята. Така и не научих името му. Само че бил продуцент към Би Би Си — Манчестър. Или поне така твърдеше Даниъл — добави Азиф.
— Но ти не беше убеден? — попита Кевин.
— Подходът му ми се струваше малко странен — каза момчето. — Искам да кажа, той никога не беше виждал Даниъл да изпълнява някой от скечовете си. Как би могъл да знае добър ли е или не? Но беше изключено да разубедиш Даниъл. Той си живееше по свои закони.
— Спомена ли Даниъл къде ще се срещнат? Или кога? — продължи с опитите си Кевин.
— Нали ви казах. Държеше се така, като че ли му е била поверена държавна тайна. Нямаше никакво намерение да изтърве и най-незначителната подробност. Знам само това, което ви казах.
Пола си каза, че и това е някакво начало. Не кой знае какво, но все пак начало.
Амброуз почувства как настроението му леко се подобрява, когато наближи кабинета на Патърсън и видя, че шефът му се е затворил вътре с Гари Харкъп. Перспективата да се опитва да лъсне имиджа на странния дребен профайлър от Брадфийлд не го изпълваше с приятни предчувствия. Но след като Гари се беше появил, сигурно имаше нещо, което да отклони вниманието на Патърсън. Може би дори се беше появила следа, по която да тръгнат.
Когато погледна Патърсън, Амброуз видя пред себе си човек, който отчаяно се нуждаеше от някаква добра вест. Беше изпит и бледен, клепачите му бяха подпухнали, под очите му имаше торбички, косата му беше сплъстена и безжизнена. Винаги ставаше така, когато разследването по някой случай не напредваше достатъчно бързо. Патърсън поемаше върху себе си упражнявания върху полицията натиск и мъката на близките, докато накрая се създаваше впечатлението, че ще рухне. И тогава настъпваше момент, в който нещо сякаш се наместваше в съзнанието му, той виждаше как започват да се отварят нови възможности, внезапно си възвръщаше жизнеността и отново се изпълваше с увереност. Трябваше само да се дочака този момент.
— Заповядай — каза Патърсън, махна на Амброуз да влезе и му посочи стол. — Гари току-що пристигна.
Амброуз кимна на закръгления компютърен специалист, който изглеждаше раздърпан както винаги. Косата му беше чорлава, тениската смачкана, в брадата му беше залепнало нещо, което Амброуз не би искал да оглежда по-отблизо; не можеше да се каже, че вдъхва доверие. Но Гари беше успявал да им помогне неведнъж в работата по минали случаи, така че видът му не притесняваше Амброуз. Може би беше редно да не избързва и с преценката си за Тони Хил. Нито да стига до прибързани заключения само защото този човек имаше сякаш доста нетрадиционен подход към работата си. Редно беше да изчака, за да види дали той щеше да оправдае очакванията им, така, както го правеше Гари.