Тони вероятно не би се зарадвал, че Карол го сравнява в мислите си с изгубено момче, но всъщност сравнението не беше чак толкова неподходящо. Беше изминал час, откакто Алвин Амброуз му беше донесъл трудно извоюваната документация по случая, но Тони продължаваше да се чувства напълно неспособен да разсъждава свързано. Двойката, заемаща съседната стая, приключи шумния си спор с още по-шумен секс. През стената се чуваше как обитателят на стаята от другата страна следи някакво автомобилно състезание, съпровождано от рев на двигатели и писък на гуми. Положението беше непоносимо.
И почти го караше да повярва в съдбата.
Но дълбоко в себе си той съзнаваше, че ако не беше шумът в хотела, щеше да се намери друга причина. В края на краищата, изборът беше голям. Лошо осветление. Твърдо легло. Столът не беше с подходяща височина за бюрото. Всяка една от тези причини би могла да оправдае решението, което се канеше да вземе. Решението, което, ако трябваше да бъде честен пред себе си, практически бе взето още днес следобед, когато, след като се отърва от брокера, посети една адвокатска кантора близо до хотела.
Тони взе всички разпечатки и ги напъха във все още неразопакования си багаж. Не отиде да съобщи, че напуска хотела. Тази работа можеше да почака до утре. Качи се в колата и тръгна обратно по пътя, който бе изминал по-рано през деня. Само два пъти му се наложи да се връща, след като бе взел погрешен завой. Да му се не види, случвало се беше да се обърква по-често дори по пътя си от болницата „Брадфилд Мур“ до вкъщи.
Паркира на улицата пред къщата, която вероятно можеше да нарече своя. Но такова твърдение му се струваше прекалено. Къщата несъмнено все още принадлежеше на Едмънд Артър Блайт. Все пак, Тони вярваше, че дори да се появеше призракът на наследодателя, той не би имал нищо против идването му тук.
Ключовете, които му бе връчил адвокатът, се превъртяха без усилие в двете секретни брави и вратата се отвори без никакво скърцане. Вътре цареше благотворна тишина. Двойните стъкла дискретно заглушаваха шума от уличното движение, дори тиктакането на часовник не нарушаваше тишината. Тони въздъхна доволно и се упъти към дневната, която му беше харесала толкова по време на огледа днес следобед. Прозорецът, поставен в дълбока прозоречна ниша, гледаше към градината — макар че по това време на деня, в падащия мрак, там нямаше кой знае какво за гледане. От горния етаж имаше изглед към парка, но на това ниво градината изглеждаше усамотена и спокойна, уединено пространство около къщата, предназначено да доставя удоволствие на собственика.
Тони се извърна от прозореца и погледът му бе привлечен от висок шкаф, пълен с дискове. Пристъпи към него и в същия момент светлина заля рафтовете и го стресна. Вдигна поглед към тавана и видя сензорното устройство в горната част на шкафа.
— Хитро — промърмори той и се зае да оглежда колекцията, включваща класическа музика от деветнайсети век и по-мелодични джазови композиции от двайсети век. „Явно е имал предпочитание към приятните мелодии“, каза си Тони. От любопитство включи CD-плейъра и веднага се понесе богат, плътен звук на саксофон в ритъма на суинга — последната музика, избрана от Едмънд Артър Блайт. На осветения дисплей пишеше „Стенли Търентайн: «Тъмнолилаво».“ Тони никога не беше чувал името на изпълнителя, но мелодията му беше позната и му се понрави настроението, което тя създаваше.
Обърна гръб на шкафа и отиде при лампиона, разположен възможно най-удобно, за да осветява едно кресло с висока облегалка и масичката до него — идеалното разположение за човек, който има желание да чете и от време на време да си води бележки. Тони извади разпечатките от сака си и се разположи в креслото. В продължение на един час той седя, погълнат от разпечатаните текстове, докато звуците на саксофона се лееха ненатрапчиво, опитваше се да си изгради някаква първоначална представа за ZZ и да разбере нещо от фрагментите, оцелели след изтриването на последния разговор… ти… наистин… — четеше и препрочиташе той. „Ти си? Ти си какво? Ти наистина си… какво?“ „… ти кажа, но и да пока…“ също го озадачаваше. „Да ти кажа, добре. Искам не само да ти кажа, но и да покажа. Разбира се, да, това е. Искаш да й покажеш, нали? Но какво? Какво е това, което искаш да й покажеш?“ Той се изправи и закрачи из стаята, опитвайки се да намери някаква хипотеза, която би запълнила озадачаващите празноти в този ребус. Колкото по-навътре успееше да навлезе в разговора, толкова по-близо би се озовал и до жертвата, и до убиеца. „Да ти кажа, че наистина си… какво? Да ти покажа… нещо, но какво? Каква е тази тайна? Тайната, която тя дори не подозира, че има? Възможно ли е човек да има тайна, без дори да подозира, че я има, и каква би могла да бъде тя?“