Стигнеше ли се дотам така или иначе да поеме тази тежка задача, тя предпочиташе да я изпълни сама. Така не й се налагаше да мисли за друг освен за опечаления, комуто щеше да се наложи да се изправи пред тялото и да прецени дали най-ужасните му страхове са се оправдали.
Отговорникът за връзките със семействата беше у семейство Морисън още от сутринта. Те бяха уведомени, че откритото тяло най-вероятно е на техния син. Но Пола знаеше, че те въпреки всичко щяха да се опитват да отхвърлят истината, щяха да поддържат у себе си илюзията, че на местопрестъплението е било допуснато някакво гротескно недоразумение, че някакво напълно непознато момче е взето по погрешка за техния син. Докато не видеха сами тялото на Даниъл, щяха да се вкопчват в тези последни останки от надеждите си. Пола беше човекът, който щеше да унищожи и последната им надежда.
Отговорникът за връзките със семействата я въведе в кухнята, където не се виждаше почти нищо от цигарен дим. Джесика Морисън седеше край кухненската маса с мраморен плот и се взираше в мрака отвъд зимната градина. Недокосната чаша чай стоеше край сключените й ръце. Гримът се открояваше върху кожата й като глазура на торта. Очите й бяха зачервени, безумният й поглед беше единственият израз на мъката, просмукала се в цялото й същество.
Съпругът й седеше на високо столче до бара, пред него имаше пълен пепелник, мобилен телефон и слушалката на стационарния телефон. Когато Пола влезе, той не може да прикрие изписалата се на лицето му отчаяна надежда. Тя поклати едва забележимо глава. Той отвори уста, но не може да произнесе нито звук. Извади пакет цигари от джоба на смачканата си риза и запали.
— Спрях да пуша преди двайсетина години — проговори той най-сетне. — Удивително е как се връща навикът, все едно че никога не си спирал.
Ако съществуваше по-лесен начин да се изпълни тази задача, Пола все още не го беше открила.
— Опасявам се, че трябва да помоля един от вас да дойде с мен. Трябва да бъдем сигурни, че тялото, което открихме, е наистина на Даниъл — каза тя. — Съжалявам, но се налага.
Джесика се изправи вдървено като възрастна жена, болна от артрит.
— Аз ще дойда.
— Не! — Майк скочи от столчето и вдигна ръка. — Не, Джес. Ти нямаш сили за това. Аз ще отида. Аз ще тръгна с жената от полицията. Ти стой тук. Не бива да го виждаш така.
Джесика го изгледа така, сякаш се беше побъркал.
— Това там не е Даниъл. Няма значение. Ще отида.
Той я изгледа тревожно. „По-склонен е да приема реалното положение“, каза си Пола.
— Ами ако все пак е той? Аз ще се справя с това, Джес, това не е работа за теб — и той постави ръка на рамото й.
Тя сви рамо и се измъкна изпод ръката му.
— Ако е Даниъл, което отказвам да повярвам, тогава държа да го видя. Аз съм негова майка. Никой друг няма право да се сбогува с него преди мен — тя го подмина, без да го погледне, и тръгна през антрето към външната врата.
Майк Морисън погледна умолително Пола.
— Тя няма достатъчно сили да понесе такова нещо — каза той. — Би трябвало да отида аз.
— Струва ми се, че вие също трябва да дойдете — отвърна тя. — Тя ще има нужда от вас. Но ми се струва все пак, че е права. Необходимо е да го види сама.
Пола го потупа леко по ръката над лакътя и последва Джесика.
Беше благодарна, че пътят до болница „Брадфийлд Крос“, където се намираше отделението по патоанатомия на доктор Гриша Шаталов, е толкова кратък. Атмосферата в колата беше мрачна, мълчанието сякаш изпълваше цялото пространство наоколо. Пола паркира на мястото, запазено за микробуса на моргата, и ги въведе в сградата през един дискретно разположен заден вход. Семейство Морисън я следваха като животни, водени на заколение. Влязоха в малка стая, боядисана в убити тонове. Вътре имаше дълга кушетка, поставена срещу голям, окачен на стената монитор.
— Ако искате, седнете — каза тя. — Щом се разположите, на монитора ще ви бъде показано тялото, което трябва да идентифицирате.
— Мислех, че ще видим… — гласът на Майк секна. Не знаеше как да нарече останките, които най-вероятно бяха на неговия син.
— Считаме, че така преживяването не е толкова травматично — каза Пола, като че ли си вярваше. Не можеше да си представи нещо, което би облекчило такова преживяване. Изчака, докато двамата седнаха, и каза: — Ще се върна след минута.