Остави ги и тръгна по коридора към кабината на техническия персонал.
— Готови сме за Даниъл Морисън — тялото, което беше докарано сутринта, нали знаете?
— Всичко е наред — увери я един от служителите. — Трябва само да включите монитора.
Когато се върна в стаята за огледи, Пола се убеди, че мъжът и жената са спокойни и готови. После включи екрана. Първоначално по него затрептя сребриста светлина, после се появи лицето на Даниъл. Пола си каза, че хората тук са свършили добра работа. Жертвите на удушаване никога не изглеждаха добре, но сега поне лицето му не беше толкова подуто и подпухнало, каквото беше сутринта. Очите му бяха затворени, косата — сресана. Никакъв полет на фантазията не би помогнал на някой да твърди, че изглежда умиротворен, но поне видът му далеч не беше толкова страшен, както когато го откриха.
— Това не е Даниъл — каза много високо Джесика. — Това не е моят син.
Майк обви с ръка раменете й и я притисна силно към себе си.
— Това е Даниъл — каза той мрачно. — Това е Даниъл, Джес.
Джесика се отдръпна от него, стана, залитайки, и тръгна към монитора.
— Не е Даниъл! — изкрещя тя, притиснала ръце към гърдите си. Внезапно лицето й се разкриви от ужасна болка, тялото й се сгърчи, тя се преви и разтвори уста в безмълвна агония, после падна на пода, разтърсвана от спазми.
— Джес! — изкрещя Майк и падна на колене до нея. — Потърсете помощ! — извика той на Пола. — Това е сърдечен пристъп!
Пола хукна по коридора и нахлу в стаята на техниците.
— Жената има сърдечен пристъп, обадете се в спешното отделение!
Те я изгледаха недоумяващо.
— Не сме свързани с централата — каза един от тях.
— Качете я тогава на някаква шибана носилка и я закарайте незабавно в централната сграда! — извика Пола. — Веднага! Тръгвайте!
По-късно сигурно щеше да й бъде трудно да възстанови по памет събитията от последвалите няколко минути. Техниците скочиха като наелектризирани, сложиха Джесика на носилка и хукнаха с нея по коридорите към спешното отделение, а Майк и Пола тичаха след тях. Когато пристигнаха, екипът уверено и невъзмутимо се зае да върши необходимото, а Пола беше пропъдена в чакалнята заедно с Майк.
След като се увери, че Майк си е намерил място и че рецепционистката е наясно с това къде седи той и къде ще бъде самата Пола, тя се упъти към паркинга на линейките, за да си осигури необходимата доза никотин. Едната й ръка вече беше на дръжката на вратата, с другата вадеше цигарите, когато един смътно познат глас произнесе:
— Детектив Макинтайър?
Тя се обърна рязко и срещна погледа на топли сиви очи и една колеблива усмивка.
— Доктор Блесинг — каза Пола и не можа да потисне усмивката, която озари лицето й. — Искам да кажа, Елинор — допълни тя, припомняйки си, че при последната им среща се бе сдобила с тази привилегия.
— Радвам се да те видя — каза Елинор и уви бялата престилка по-плътно около себе си, когато двете излязоха на студа навън.
— И аз се радвам да те видя.
Пола отдавна не беше говорила по-искрено. Когато двете жени се запознаха по време на едно предишно разследване, Пола бе почувствала някаква тръпка и дори бе предположила, че Елинор може би флиртува с нея, но беше минало много време от последния път, когато й се бе налагало да разкодира подобни намеци, а беше и много уморена; случаят беше много тежък. Имаше намерение да не остави нещата така, но както става обикновено, обстоятелствата й бяха попречили.
— Все още ли работиш при главен инспектор Джордан, в екипа за разкриване на особено тежки престъпления? — попита Елинор.
— Да, свързана с пъпна връв към най-лошото, което човешките същества могат да си причинят едно на друго. А ти? Още ли си при д-р Денби?
— Засега. Но скоро ми предстои преместване. А в момента тъкмо се канех да отида до „Старбъкс“ — каза Елинор. — Ако изпия още една чаша от кафето, което поднасят в отделението, ще се наложи да ми направят промивка на стомаха. Имаш ли време да дойдеш с мен? — тя забеляза пакета цигари в ръката на Пола. — Има маси и отвън.
Пола почувства надигащия се пристъп на раздразнение.
— Бих дошла с удоволствие, но не мога — тя посочи назад, към спешното отделение. — Тук съм по работа, не бива да се отдалечавам много — и разпери безпомощно ръце.
— Няма проблем, кафенето е на две минути път от тук. Искаш ли да ти донеса нещо?
Пола почувства как някаква топлина започна да се разлива в стомаха й. Беше преценила правилно, тази жена й беше по сърце.