Беше прекалено тъмно, за да мога да видя ясно нападателя. Беше висок около шест фута и носеше каскет, смъкнат ниско над очите. Говореше като местните жители, но се съмнявам, че бих могла да разпозная гласа му. Бях ужасно уплашена.»
Инспекторът от криминалната полиция Терънс Арнолд заяви: «Очевидно е, че този човек е много опасен. Съветваме гражданите да бъдат нащрек, когато преминават през изолирани райони след смрачаване».“
— Да му се не види! — възкликна на глас Карол, след като прочете два пъти статията. Защо, по дяволите, Ванеса не беше споменавала нищо за този драматичен инцидент? Беше неприсъщо за нея да пропусне шанс да се постави в светлината на прожекторите. Да не говорим пък за съчувствието, което вероятно би предизвикала като потърпевша от такова ужасяващо нападение.
Случаят до известна степен би могъл да обясни решението на Блайт да напусне Халифакс и да отиде да живее в Устър. Такова напълно непровокирано нападение би могло да притесни всеки и да породи у него желание да смени мястото, където живее. Но би могло да се очаква, че той ще вземе годеницата си със себе си. Разбира се, ако Ванеса не е искала да напусне Халифакс, никакви старания от негова страна не биха могли да я разубедят.
Карол си наля още една чаша вино. Прегледа всички останали статии, но в нито една от тях не се споменаваше нещо за нападението. Очевидно не е последвал арест. И в това нямаше нищо чудно, явно не е имало такова описание на престъпника, каквото би могло да свърши работа на полицията. Несъмнено са привикали обичайните заподозрени, опитали са се да ги постреснат, но този подход не е дал резултат. Очевидно беше също, че самият Блайт не е бил склонен да обсъжда случая. По всичко личеше, че е продал фирмата и е напуснал града почти непосредствено след това. Наистина много внезапно решение.
Явно щеше да се наложи Карол да посети отново майката на Тони. Само че този път нямаше да я остави да се измъкне така лесно. Единственото, което й попречи да потегли незабавно обратно за Халифакс, беше съобщението, което получи от Пола.
— По дяволите — измърмори Карол. Всъщност не беше абсолютно необходимо тя да реагира незабавно на това съобщение. Но чувството й за дълг беше изострено от съзнанието, че по-рано през деня си беше позволила да се отлъчи от работата си.
„Идвам до половин час, написа тя в отговор на Пола. Удържай фронта дотогава.“
Нийл Куонтик ненавиждаше живота си. Ненавиждаше безполезната си майка. Мразеше гадните улици около подигравката, наречена апартамент, в която живееха. Мразеше това, че вечно нямаха пари. Мразеше да ходи на училище, мразеше това, че се налагаше да се явява там всеки ден, заради споразумението, което тъпата му майка беше сключила с директора — ако Нийл не се явеше на училище, тя щеше да бъде уведомена незабавно и щеше да спре да му дава дори мизерните джобни пари, които му отпускаше сега. Добре де, той беше измислил начин да се отърве и от нея, и от шибания, мизерен, жалък живот с нея, но нямаше намерение да й го каже. Така или иначе, той нямаше намерение да се отказва от училището, но малкият му бунт срещу системата по време на последния срок имаше съвсем задоволителни резултати. Може би единственото нещо в живота си, което той не мразеше, беше съзнанието, че е достатъчно умен, за да надхитри всеки, който се опитваше да го прави на глупак.
Той си дръпна от джойнта, който си позволяваше всеки ден след училище, когато разхождаше тъпото куче, за да може да излезе от апартамента и да се поразсее в гнусния парк, сред употребявани спринцовки, торби с отпадъци, пликове с лепило и кучешки лайна. Ама че шибан живот!
Но от всичко най-много Нийл мразеше оня задник, гадния си баща, задето бе превърнал живота му в ад и мизерия. Вероятно не би се чувствал така гадно, ако нямаше спомени за времето, когато всичко беше толкова различно. Другите хлапета, с които излизаше, сякаш не се дразнеха чак толкова от живота си, и Нийл предполагаше, че това се дължи на факта, че няма с какво да го сравнят. Е, разбира се, те всички си представяха колко гот би било да имат лъскава кола, голяма къща, и да ходят на почивка на места, където слънцето грее всеки ден. Но за тях това беше само фантазия, свят, обитаван от прочутите футболисти. За Нийл обаче не беше така. Нийл си спомняше какво означава да разполагаш с всички тези неща.
Преди гадното апартаментче в този квартал на Манчестър, който беше толкова пропаднал, че хората, които живееха тук, даваха друг адрес, когато кандидатстваха за работа, семейството на Нийл живееше в самостоятелна къща в покрайнините на Брадфийлд. Нийл имаше собствена спалня и отделна стая за игра. Имаше компютър, плейстейшън и игрална конзола Xbox. В къщата имаше цяла стая, пълна с уреди за фитнес, на стената точно срещу бягащата пътечка, беше монтиран голям плазмен телевизор. В двойния гараж до мерцедеса на баща му беше паркирано аудито на майка му. Имаха абонаментни карти за всички мачове на „Манчестър Юнайтед“, три пъти в годината отиваха на почивка в чужбина, а Нийл изобщо не можеше да се ориентира в потока от подаръци, които получаваше за Коледа и за рождения си ден.