Тогава вече щеше наистина да натрие носа на гадното, лъжливо копеле.
Едно беше да зададеш въпроса, а съвсем друго — да намериш отговора. Проблемът не се дължеше на това, че се намираше в чужд дом; парадоксалното бе, че Тони чувстваше как всякакво напрежение го бе напуснало тук, в дома на Блайт. Всичко наоколо излъчваше спокойствие, създаваше чувството, че е органично свързано с обитателите на дома — обстановката беше такава, каквато самият той би подбрал, ако някога събереше сили да прояви интерес към такива неща.
Дразнеше го невъзможността да открие убедителна причина за убийството на Дженифър Мейдмънт. Трудно беше да си представи какъв личен мотив би могъл да тласне някого към убийството на едно четиринайсетгодишно момиче. Ако убийството беше извършено от връстници, тогава биха я нападнали с нож на улицата или на някое пусто място. В такъв случай почти със сигурност би имало свидетели, или поне други тийнейджъри или техните родители щяха да узнаят за убийството след това. Но този метод изискваше прекалено сериозна организация, подходът беше прекалено зрял. Освен това убиецът би трябвало да притежава кола. Пък и ако убийството беше извършено от връстници, нямаше да има обезобразяване на гениталната област.
Не беше изключено смъртта на Дженифър да е възможно най-жестокото предупреждение, отправено към някой от родителите й — а може би и към двамата. Но поне на пръв поглед изглеждаше невероятно пътят на някой от двамата Мейдмънт да се е пресякъл с пътя на човек, който би приел убийството и обезобразяването на едно дете на тази възраст като логична реакция на каквото и да било. Бащата ръководеше машиностроителна фирма, майката работеше на половин ден като учителка на деца със специални потребности. Освен това пак възникваше проблемът, че ако това убийство криеше някакво послание, подходът си оставаше изключително странен. Относително лека смърт, последвана от такова дивашко обезобразяване. Не, за каквото и да ставаше дума тук, не можеше да се говори за отмъщение, за опит за принуда или друго подобно, обичайно за такива случаи послание, насочено към родителите.
Мислите му прескачаха от една на друга възможност, които той отхвърляше почти незабавно. Междувременно той обикаляше къщата, влизаше от стая в стая, без дори да се замисля за това, което вършеше, не осъзнавайки колко удобно се чувства сред всичко, което го заобикаляше. Когато брожението в мислите му най-сетне утихна, той установи, че се намира в кухнята и че е гладен. Започна да отваря шкафовете, търсейки нещо за ядене. Нямаше кой знае какъв избор, но пък и Тони не беше чревоугодник. Избра пакет овесени бисквити и консерва боб, после взе чиния и лъжица и се разположи на бара. Зае се разсеяно да изгребва бобената яхния с бисквитите, поглъщайки резултата с по-голяма наслада, отколкото можеше да се очаква. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо във всичко това — чувстваше се като Хензел и Гретел, когато разглеждат къщата на вещицата. Само че него не го очакваше никаква поява на вещица.
След като утоли глада си, той се върна при креслото в дневната, където беше оставил разпечатките и започна отново да се рови из тях. Прегледа местонахожденията на различните компютри, от които бяха изпращани съобщенията до Дженифър Мейдмънт, припомняйки си смътно нещо, което бе казал Амброуз — че биха могли да се възползват от тях, за да стеснят границите на региона, в който би могъл да живее убиецът. Тогава Тони не беше обърнал особено внимание на думите му, защото самият той не прибягваше до този тип анализ. Той разчиташе по-скоро на интуицията си, на способността си за съпреживяване, на опита си и на инстинктите си. Притесняваше го представата, че човешкото поведение може да се сведе до определен брой алгоритми, макар да знаеше, че този подход понякога дава удивително добри резултати. Просто не му беше приятно да го практикува.
Затова пък една негова позната се занимаваше точно с това.
Номерът на Фиона Камерън беше запаметен в мобилния му телефон. През годините двамата се бяха срещали на най-различни конференции, а тя му се беше обадила веднъж, защото се интересуваше от неговото мнение за един случай в Ирландия, по който работеше. Тогава той не откри никакви пропуски в работата й, но все пак успя да направи едно-две полезни предложения. Двамата работеха добре заедно. Тя беше интелигентна и задълбочена, също като Карол, но за разлика от Карол бе съумяла да съчетае високите изисквания на професията си с дългосрочна интимна връзка. По това време на деня тя се занимаваше с това, което правят нормалните хора вечер. Той се запита какво ли би могло да бъде това. Може би привършваше вечерята си? Гледаше телевизия? Сортираше прането или просто седеше и разговаряше на чаша вино? Каквото и да правеше, надали щеше особено да се зарадва на обаждането му.