За съжаление нямаше друг изход. Карол Джордан се появи в „Брадфийлд Крос“ точно в момента, когато един изтормозен на вид лекар от спешно отделение съобщаваше на Майк Морисън, че жена му не е успяла да се пребори с инфаркта. Нищо чудно, че горкият човек имаше вид на изгубена душа. Бяха му отнети едновременно и жената, и синът, изтръгнати от живота му без никакво предупреждение, цялата реалност на съществуванието му се беше стопила като мъгла. Слава богу, че шефката се намеси адекватно и пое нещата в свои ръце, отпращайки Пола да се заеме с неблагодарната задача да измъква сведения от приятелката на Сет Вайнър.
Все пак, не биваше да гледа така мрачно на нещата. Беше пила кафе с Елинор Блесинг и имаше обещанието й да излязат скоро да хапнат някъде. Като че ли интересът на Пола беше събудил ответен интерес. Но какво клише беше това! А наистина се случваше често ченгетата да се сближават с лекари или медицински сестри. Може би защото абсурдните изисквания, които поставя професия като тяхната, можеха да бъдат разбрани единствено от човек, чиято професия има подобни изисквания. А може би и защото професионалната среда и на едните, и на другите предлагаше извън тези контакти единствено общуване с престъпници, жертви и пациенти. От друга страна, това можеше да се дължи и на факта, че повечето хора, които избираха професията на лекар или полицай, го правеха, движени от искреното желание да помагат на хората, и това ги свързваше донякъде.
Каквато и да бе причината, Пола се надяваше привличането между нея и Елинор да доведе до нещо добро. Беше изминало много време, откакто бе имала интимна връзка, но едва наскоро бе преценила, че е оставила достатъчно надалеч в миналото травмите си, за да започне да мисли за нещо такова.
— Тиганът на огъня, а рибата още в морето — измърмори тя на себе си, докато изминаваше късата алея, която водеше от тротоара до входната врата на къщата, където живееше Луси Джейкъбсън. Беше редова къща с тухлена фасада, една категория по-високо от най-обикновените къщи без градини. На тази улица всеки две къщи бяха разделени от съседните с нисък, сводест проход, който минаваше от градинката край входа до задния двор, създавайки впечатление почти за къщи близнаци. Къщата на семейство Джейкъбсън имаше миниатюрна покрита веранда край входа, не много по-голяма от шкаф. От едната страна верандата беше натъпкана с нещо, което в мрака приличаше на притиснати едно до друго тела. Пола позвъни, лампата над входа светна и се оказа, че зловещите фигури са всъщност палта и шлифери, увенчани отгоре с бейзболни шапки и мотоциклетни каски. Пола извади полицейската си карта и жената, която се появи на прага, кимна и отвори вратата пред нея.
— Очаквах да се появи някой от вас — заяви тя със спокойна добронамереност, каквато Пола срещаше рядко в подобни случаи. — Сигурно идвате заради Сет. Заповядайте.
Тя въведе Пола в претъпкана с вещи дневна, където собствениците бяха съумели да намерят място за всичко необходимо. Обзавеждането беше организирано като в корабна каюта — така, че всичко да се побере във възможно най-малко пространство, навсякъде имаше шкафове и лавици, претъпкани с книги, видеокасети, дискове, пластмасови папки и класьори, спретнато надписани — на етикетите пишеше „Банка“, „Консумативи“ и „Данъци“. Два различни дивана и две кресла заемаха останалото свободно пространство, разположени срещу масивен телевизор, а от него висяха всевъзможни кабели, свързващи го като с пъпна връв с обичайните периферни устройства.
— Заповядайте — каза домакинята. — Сега ще повикам Луси. Братята й отидоха да играят баскетбол с баща си, така че ни е осигурено малко спокойствие. Момчетата са близнаци, шестнайсетгодишни, и заемат огромна част от пространството вкъщи — тя поклати глава, отиде до вратата и извика: — Луси! Търсят те във връзка със Сет!
Жената се обърна с лице към стаята и се облегна на рамката на вратата.
— Между другото, аз съм Сара Джейкъбсън. Вече говорих с Кейти и Джулия — те са в ужасно състояние — тя въздъхна и прокара пръсти през късите си тъмни къдрици. — Кой не би бил на тяхно място? Господи, като че ли не е достатъчно трудно, докато минават през пубертета, та на всичкото отгоре и такъв кошмар! — Някой затрополи надолу по стълбата и жената отстъпи, за да пропусне дъщеря си. Луси Джейкъбсън имаше същите тъмни, разчорлени къдрици, само че при нея те бяха бухнали около главата й и падаха на спирали по раменете й, в удивително изобилие. Лицето й надничаше изпод буйната коса, тясно, с остри черти и тъмносини очи, подчертани от широки линии, изтеглени по клепачите с молив за очи. Не беше красива, а впечатляваща, но Пола предполагаше, че когато порасне, може да се превърне в красавица. Черни джинси и черна тениска допълваха една по-обществено приемлива версия на подрастваща привърженичка на готическата линия в модата.