На петата вечер, след като прибрах моите скъпоценни, но необщителни овни, отивам до ранчото и влизам вътре.
— Господин Огдън — казвам, — ние с вас трябва да се сближим. Овците са си много хубаво нещо — оживяват пейзажа, а дават и вълница за осемдоларови мъжки костюми, — но за разговор на маса или раздумка край огнището не ги бива — с тях можеш да пукнеш от скука както на светски прием. Ако ви се намират било карти, било дама, било литературно лото, вадете ги и да се заловим за умствена работа. Просто съм зажаднял за някаква мозъчна дейност — готов съм дери да размажа нечий мозък.
Този Хенри Огдън беше един такъв особен скотовъдец. Носеше пръстени и голям златен часовник, и вето с вратовръзка. Лицето му винаги сериозно, а очилата на носа просто светят. Веднъж видях в Мъскоги да бесят един бандит, защото бе убил шест души. Огдън сякаш му беше одрал кожата. Но познавах и един пастор от Арканзас, за който можеш да кажеш, че е брат на Огдън. Разбира се, тия неща мене не ме интересуваха; важното беше да си имам другар, а светец ли бил той или последен грешник — все едно, само да не е овца.
— Разбирам, Сейнт Клер — отвръща Огдън и оставя настрана книгата, коя го четеше. — Сигурно ви е скучно сам, особено в началото. Да си призная, и моят живот е доста еднообразен. Сигурен ли сте, че сте затворили добре овцете и няма да се разбягат?
— Залостени са така здраво, както съдебни заседатели, когато се съвещават по делото на убиец на милионер — казвам аз. — А освен това ще се върна много преди да са почувствували нужда от своята опитна бавачка.
И така Огдън изкопа отнякъде колода карти и седнахме да играем казино. След петдневното заточение на пасбището стори ми се, че се забавлявам по Бродуей. Когато ми идваше карта, радвах се, като че съм спечелил милион на борсата. А когато Огдън се поотпусна и ми разказа вица за дамата в спалния вагон, пет минути се заливах от смях.
Колко относително е всичко в живота. Човек може да е видял толкова много неща, че да не си направи труд да погледне как гори някоя къща за три милиона долара или да не обърне внимание на Джо Вейбър или на Адриатическо море. Но остави го няколко дий да пасе овце и той може да се пукне от смях при някоя песничка като „Тази вечер без сигнал“ или да изпита истинско удоволствие при игра на карти с жени.
Ето ти че по едно време Огдън изважда бутилка уиски и овцете потъват в пълна мъгла.
— Помните ли — казва той, — преди около месец вестниците писаха за обир на експреса Канзас-Тексас? Придружаващият пощенския фургон бил ранен в рамото, а петнайсет хиляди долара — задигнати. Говори се, че всичко това е работа на един-единствен човек.
— Имаше такова нещо — казвам аз. — Но тези работи стават толкова често, че вече не правят впечатление на тексасци. Е, и какво — на местопрестъплението ли са го пипнали, или са го преследвали, заловили и предали в ръцете на правосъдието?
— Не, избягал — казва Огдън. — И днес прочетох във вестника, че полицията е попаднала на слетите му някъде в нашия край. Излиза, че всички задигнати банкноти са от една серия — първа емисия на Втора национална банка в град Еспиноза. Проследили са къде са обменяни тези банкноти и следите водят насам.
Огдън си налива още уиски и ми подава бутилката.
— Според мен — казвам аз, като дръпвам още един гълток от това царско питие — бандитът добре се е досетил — да избяга в тоя залутан край и да се крие тук известно време. Една овцеферма — казвам — е най-подходящото място в случая. Кому би дошло на ум да търси такъв главорез сред тия пойни птички, овни и полски цветя? Между другото — казвам аз и поглеждам изкосо Огдън, — вестниците не дават ли някакво списание на отличителните черти на този самец? Лице, ръст, пълен или слаб, брой на пломбираните зъби, облекло?
— Нищичко — казва Огдън. — Никой не е успял да го види добре, защото бил с маска. Но вече е сигурно, че това е бандитът, известен под прякора Бил Черния, защото той винаги действува сам, а освен това в пощенския фургон са намерили носна кърпа с неговите инициали.
— Браво на Бил Черния — казвам. — Добре е направил, че се е скрил в овцеферма. Мисля, че няма да го намерят.
— За улавянето му дават хиляда долара награда — казва Огдън.
— На мен такива пари не ми трябват — отвръщам аз и гледам господин овцевъда право в очите. — Стигат си ми дванайсетте долара на месец, които вие ми плащате. Аз искам да си почина и да събера парици за един билет до Тексаркана, гдето живее майка ми — вдовица е, горката. Пък ако Бил Черния — продължавам аз и гледам многозначително Огдън — е дошъл в тоя край, да речем, преди месец и си е купил малко ранчо…