— Я да не се тревожим за Бил Черния — казва Огдън. — Сякаш не ни стигат собствените ни грижи. Извадете уискито от шкафа и да пием за негово здраве… освен ако нямате предубеждения против бандитите — добавя той и се хили.
— Готов съм да пия за всеки — казвам, — който държи на приятелството. А Бил Черния, струва ми се, е точно такъв. И тъй, за Бил Черния, за негово щастие.
И двамата вдигнахме чаши.
След седмица-две дойде време да се стрижат овцете. Трябваше да ги закарам до ранчото, гдето цял куп къдрокоси мексиканци щяха да им смъкнат вълната с ей такива ножици. И така вечерта, преди да дойдат бръснарите, аз подкарах моите недопечени овни по склона, през долчинката, покрай лъкатушещия поток, та в ранчото, гдето ги затворих в кошарата и им пожелах лека нощ.
После влизам в къщата и сварвам видния земевладелец Огдън да спи на малкото походно легло. Досещам се, че го е свалила я антибезсъница, я противобудност, я някоя друга от болестите, които налягат човека, когато си има работа с овце. Устата и жилетката му отворени и той пуфти като стара велосипедна помпа. Погледах го, погледах го и се отдадох на някои размисли. „Великий Цезаре — казвам си, — когато спиш, затваряй си устата, че току-виж, простинали червата.“ Заспал мъж, жив да го оплачеш. За какво са му мозъкът, мишците, протекциите, енергията, влиянието, роднинските връзки? Той е играчка в ръцете на враговете си, а още повече — на приятелите си. И е почти толкова привлекателен, колкото файтонджийска кранта, която подпира стената на Метрополитен опера след полунощ и сънува пустините на Арабия. Виж, спящата жена е съвсем друго нещо. Не е важно как изглежда, важното е, че за всички е по-добре, когато жената е в такова състояние.
Опъвам аз два гълтока уиски — моя дял и неговия — и се разполагам удобно, докато той си подремне. На масата му имаше няколко книжлета на разни местни теми — за Япония, за пресушаване на блата и физическо възпитание — и малко тютюн — нещо много по-уместно.
След като попуших и се наслушах на сатанинското му хъркане, поглеждам случайно през прозореца към кошарата за стригане, където минаваше нещо като пътека, отделяща се от нещо като път, който малко по-далеч пресичаше нещо като ручей.
Гледам, петима конника идват към къщата. Пряко на седлото всеки носи пушка. Познах единия — същия онзи заместник-шериф, който идва при мен на пасбището.
Приближават се те предпазливо, в разгънат строй, готови да хванат пушките. Аз се вглеждам в тях и разбирам кой е главатарят на тази кавалерийска шайка от пазители на закона и реда.
— Добър вечер, господа — казвам аз. — Няма ли да слезете от конете и да ги привържете?
Главатарят се приближава на коня досам мен и насочва пушката така, като че иска да вземе на мушка цялата ми фасада.
— Не мърдай — казва той, — докато не си кажем с тебе каквото трябва.
— Не мърдам — казвам аз. — Не съм глухоням, тъй че няма опасност да не се подчиня на вашите нареждания.
— Ние търсим Бил Черния — обяснява той, — онзи, който спря през май експреса Канзас-Тексас и задигна петнайсет хиляди долара. Обискираме всичко живо във всяко ранчо. Как се казваш и какво работиш тук?
— Капитане — казвам, — по професия съм Пърсивал Сейнт Клер, а името ми е овчар. Тази вечер вкарах ей в тая кошара моите телета… тоест овни. Гъзарите ще дойдат утре да ги фризират, в смисъл да ги острижат.
— Къде е стопанинът на ранчото — пита главатарят на шайката.
— Една минутка, капитане — казвам аз. — Не беше ли определена някаква награда за залавянето на този закоравял разбойник, за когото споменахте във вашето предисловие?
— Обявена е награда от хиляда долара — казва онзи, — но изрично е посочено: за залавянето и изобличаването му. За такива, които само дават сведения за него, не се предвижда нищо.
— След ден-два май ще завали — казвам аз отегчено и поглеждам лазурносиньото небе.
— Ако знаеш нещо за местонахождението му, убежището му или името, под което се крие, и мълчиш — говори онзи на страшен полицейски език, — ще си имаш работа със закона за укривателство.
— Научих от един минувач — казвам му с разтреперан глас, — че в дюкяна на Пиджин край Нуесес някакъв мексиканец казал на един ковбой на име Джейк, че племенникът на един овцевъд видял преди две седмици Бил Черния в Матаморас.
— Слушай, Хитърчо — казва капитанът, като ме оглежда от глава до пети и прави сметка как да се спазари с мен, — ако ни подскажеш къде можем да пипнем Бил Черния, ще ти платя сто долара от собствения си… от собствените ни джобове. Това не е малко — казва. — Особено като имаш пред вид, че нищо не ти се полага. Е, какво ще кажеш?