— Какво има, Хапливецо? — попита го другият. — Пак ли ти е черен светът?
— Не ми е черен — отвърна омърлушеният и пак изсумтя. — Но това, дето ми разказа, не ми допада. Ние с тебе сме приятели — с известни прекъсвания — от петнадесет години, ама досега не знам да си предал някого на полицията — няма такъв случай. А ти си ял от хляба на този човек, играл си с него карти — ако казиното може да се нарече игра на карти. А после го обаждаш на полицията, че и пари вземаш за това. Не съм очаквал от теб такова нещо.
— Както разбрах по-късно — подзе отново червеноликият, — въпросният Хенри Огдън си взел адвокат и се оправдал много лесно — чрез алиби и разни други юрисденции. Добре, че нищо лошо не му се е случило. Човекът ми беше направил добро и аз пукнах от яд, че трябваше да го предам на властите.
— Ами тези пари в джоба му? — попита омърлушеният.
— Напъхах му ги, докато той спеше — нали забелязах навреме копоите. Бил Черния бях аз — обясни червеноликият. — Внимавай, влакът идва. Докато налива вода, ще се метнем на буферите.