— И Брут е имал възможност да бъде почтен човек — отбеляза Куентин, — но не я е използвал. Нямам ви вече доверие, Ван. Психопатите и престъпниците са напълно безчестни. Те са безмилостни, защото смятат, че целта оправдава средствата. Ти си психолог на психопати, Ван, и точно поради тази причина за нищо на света не бих ти се доверил.
— Поемаш много голям риск. Ако ние наистина открием онази връзка, която търсим, нали знаеш, че тогава няма да има пазарлъци.
— Ако.
— До Земята има още много път. Сега вземаме предпазни мерки. Не ще можеш да убиеш вече никого от нас. Ние просто ще продължим да работим усърдно, докато те открием. Е, какво ще кажеш за това?
— Предпочитам да рискувам — отвърна след кратко мълчание Куентин. — Познавам технологическите стойности по-добре от човешките. Докато завися от познанията в моята област, аз ще съм в по-голяма безопасност отколкото, ако се опитам да се занимавам с психология. Аз знам коефициентите и косинусите, но не познавам добре колоидния механизъм, скрит в черепа ти.
Толман наведе глава — по носа му се стичаше пот и капеше по вътрешната страна на зрителното му стъкло. Внезапно почувства клаустрофобия — страх от тесните предели на костюма и страх от по-обемистия затвор, какъвто представляваше помещението и самият кораб.
— Кръгът на възможностите ти е стеснен, Куент — изрече той с прекомерно висок глас. — Нямаш голям избор на оръжия. Не можеш например да създадеш атмосферно налягане в това помещение, иначе вече да си го направил и да си ни смазал.
— И заедно с това да унищожа и жизненоважни съоръжения. Освен това тези костюми могат да издържат на много голямо налягане.
— Твоят цар е все още в шах.
— Както и твоят — рече спокойно Куентин.
Фърн отправи към Толман вял поглед, в който се четете одобрение и едва доловимо тържество. Под тромавите ръкавици, боравещи с най-фини инструменти, връзката започваше да придобива форма. За щастие по-скоро ставаше въпрос за преправяне, отколкото за нова направа, защото иначе времето нямаше да им стигне.
— Забавлявайте се — каза Куентин. — Ще стоваря възможно най-високата гравитация, която можем да понесем.
— Нищо не усещам — каза Толман.
— Най-високата, която можем да понесем, а не най-високата, която мога да задействам. Продължавайте да се забавлявате. Вие няма да победите.
— Така ли?
— Ами помислете сами. Докато стоите завързани на едно място, вие сте сравнително в безопасност. Но започнете ли да се движите; аз съм в състояние да ви унищожа.
— А това означава, че трябва да се движим в някаква по-сока, за да стигнем до теб. нали така?
Куентин се изсмя.
— Не съм казал такова нещо. Аз съм скрит добре. Изключете тази възможност.
Ехото от този вик отекна многократно в сводестия таван, разтърсвайки въздуха с цвят на кехлибар. Толман нервно подскочи.
Той срещна погледа на Фърн и зърна усмивката на астрофизика.
— С това го уцелихме — рече Фърн. За известно време настъпи тишина.
Корабът рязко подскочи. Честотният индуктор обаче бе здраво закрепен, така както и мъжете бяха здраво завързани със своите въжета.
— Изключете го — повтори Куентин. Не владееше напълно гласа си.
— Къде си? — попита Толман.
Отговор не последва.
— Ние можем да почакаме, Куент.
— Чакайте тогава! Аз не… Аз не изпитвам страх за собствената си личност. Ето едно от предимствата да си трансплант.
— Висок коефициент на дразнимост — промърмори Фърн. — Действа бързо.
— Хайде, Куент — заговори убедително Толман. — У теб все още съществува инстинктът за самосъхранение. Това едва ли може да ти е приятно.
— Твърде… приятно ми е — изрече Куентин на пресекулки. — Само че няма да ми подейства. Винаги съм издържал на пиене.
— Това обаче не е пиене — възрази Фърн. Той докосна една скала.
Трансплантът се изсмя. Толман отбеляза със задоволство, че той не контролира вече речта си.
— Няма да ми подейства, казвам ви. Много съм… умен за вас.
— Така ли?
— Така. Вие не сте малоумни — нито един от вас. Може би Фърн е добър техник, но не достатъчно добър. Спомняш ли си, Ван, че в Квебек ме попита дали съм се променил. Казах ти, че не съм. Сега обаче установявам, че съм бил на грешно мнение.
— В какъв смисъл?
— Никакво отклоняване на вниманието — Куентин говореше прекалено много — признак на опияняване. — Мозъкът в едно тяло никога не може напълно да се съсредоточи. Той е твърде много зает със самото тяло. А това го превръща в несъвършен механизъм. Много ограничен, за да бъде продуктивен. Дишането, кръвообращението — всички тези системи му пречат. Дори навикът да се диша представлява отклоняване на вниманието. Докато сега моето тяло е корабът, но той е съвършен механизъм. Действа с максимален коефициент на полезно действие. Следователно и моят мозък е по-полезен.