Внезапно той прозря начина.
Всичко, разбира се, щеше да зависи от това, доколко бе пиян Куентин. Толман погледна Фърн, попита го с очи, в отговор Фърн натисна някакъв бутон и кимна.
— Проклети да сте — прошепна Куентин.
— Глупости — рече Толман. — Нали загатна, че вече не притежаваш никакъв инстинкт за самосъхранение.
— Аз… не съм…
— Вярно е, нали?
— Не! — отвърна на висок глас Куентин.
— Ти забрави, че съм психолог, Куент. Трябваше по-рано да се досетя. Още преди да те видя книгата бе отворена и готова за прочит. Още като видях Линда.
— Не споменавай Линда.
Толман за миг си представи пияния, изтерзан мозък, укрит някъде в стените — сюрреалистичен кошмар.
— Естествено — рече той. — На теб самия не ти се иска да мислиш за нея.
— Млъкни!
— Нито пък ти се иска да мислиш за себе си, нали така?
— Какво се опитваш да постигнеш. Ван? Да ме подлудиш ли?
— Не. — отвърна Толман — Просто цялата тази история ми втръсна, омръзна и опротивя; тези преструвки, че ти си Барт Куентин, че си все още човек и че можем да преговаряме с теб на равни начала.
— Сделка няма да има…
— Нямах това предвид и на теб ти е съвсем ясно. Аз просто разбрах какво представляваш. — Той остави думите, да увиснат в замъгленото помещение. Представи си, че долавя тежкото дишане на Куентин, макар и да знаеше, че това бе само въображение.
— Ван, моля те, млъкни! — рече Куентин.
— Кой ме моли да замълча?
— Аз.
— А ти какво си?
Корабът подскочи. Толман едва не загуби равновесие. Прикаченото за стълба въже го спаси. Той се изсмя.
— Бих те съжалил, Куент, ако това наистина си ти. Ала не си.
— Няма да се хвана на никакъв номер.
— Може и да е номер, но е истина. И ти самият си си задавал този въпрос. Съвсем сигурен съм в това.
— Какъв въпрос съм си задавал?
— Този, дали все още си човек — отвърна спокойно Толман. — Ти си вещ. Механизъм. Механична играчка. Сива пореста мръвка в кутия. Ти наистина ли си помисли, че бих могъл да привикна с теб в този ти вид? Че бих могъл да те отъждествя с предишния Куент? Та ти нямаш лице!
От високоговорителя се разнесоха някакви звуци. Сякаш идваха от машина. След това…
— Млъкни — повтори почти жалко Куентин. — Ясно ми с какво се стремиш да направиш.
— А ти не искаш да застанеш с лице към истината. Само че рано или късно ще ти се наложи да се изправиш с лице към нея, без значение дали ще ни убиеш сега или не. Нашата… работа… е само отделен епизод. Ала мислите в твоя мозък ще продължават да набъбват и да набъбват. И ти ще продължаваш да се променяш и да се променяш. Ти и без това вече много си се променил.
— Ти си луд — каза Куент. — Аз не съм… чудовище.
— Така ли си мислиш, а? Погледни на въпроса логично. Досега не си се осмелявал да направиш това, нали? — Толман вдигна облечената си в ръкавица ръка и заизброява на пръсти своите доводи. — Ти много отчаяно се стараеш да не изтървеш онова нещо, в което си се вкопчил — човешката природа, към която наследствено принадлежиш. Ти се държиш здраво за условностите с надеждата, че те ще ти заменят действителността. Защо се преструваш, че ядеш? Защо държиш да пиеш бренди от чаша? Много добре ти е известно, че със същия успех би могло да ти се влее и с консервена кутия.
— Не. Не! Това е от естетична…
— Измишльотини! Мъкнеш се на представления. Четеш. Преструваш се. че си достатъчно човек, за да бъдеш карикатурист. Всичките тези преструвки са само отчаян, безнадежден опит да задържиш нещо, което вече си е отишло от теб. Защо чувстваш потребност от гуляи? Ти си зле приспособен, защото се преструваш, че си все още човек, а вече не си.
— Аз съм… точно така, нещо по-добро…
— Може би… ако си се родил механизъм. Но ти си роден човек. Имаше човешко тяло. Имаше очи, коса и устни. Линда сигурно си спомня това, Куент. Трябвало е да настояваш за развод. Виж, ако от експлозията бе останал само инвалид, тя би могла да се грижи за теб. Ти би имал нужда от нея. А при сегашното си положение ти си самостоятелно, снабдено с всичко необходимо съоръжение. Трябва да призная, че и тя се преструва добре. Старае се да не мисли за теб като за „луд пумпал“. Като за машинарийка. Като за топчица слизеста клетъчна тъкан. Сигурно не й е леко. Тя те помни такъв, какъвто беше.
— Тя ме обича.
— Съжалява те — рече безжалостно Толман.
Сред бучащата тишина червената точица прекосяваше пълзешком глобуса. Езикът на Фърн се подаде навън и облиза устните му. С присвити очи Долкуист стоеше и тихо — мълком наблюдаваше.
— Да — продължи Толман, — приеми този факт. И погледни в бъдещето. Тези твои колелца и бурмички съвсем ще те объркат. Накрая дори няма вече да си спомняш, че някога си бил човек. Тогава ще бъдеш и по-щастлив. Защото не можеш да се държиш вечно за човешката природа, Куент. Тя ти се изплъзва. Ти можеш да продължаваш да се преструваш още известно време, но накрая този въпрос няма да е вече от значение. Ти ще си доволен, че си механична играчка. Ще съзираш красота в машината, но не и в Линда. А може би това вече е станало. Може би Линда знае, че е станало. Сигурно и ти знаеш. Ти си безсмъртен. Но аз не бих приел такова безсмъртие дори да ми го дават даром.