— Ван…
— Аз все още съм Ван. Но ти си машина. Не се спирай и ни убий, щом искаш и щом можеш да го направиш. После се върни на Земята и когато отново видиш Линда, вгледай се в лицето й. Вгледай се в него, когато тя не подозира, че я наблюдаваш. Лесно можеш да го сториш. Инсталирай някоя фотоклетка в лампа или нещо подобно.
— Ван… Ван!
Толман отпусна ръце по тялото си.
— И така. Къде се намираш?
Мълчанието продължаваше, докато един недоловим за слуха въпрос жужеше из жълтеникавия въздух на огромното помещение. Въпросът, който вероятно изпълва съзнанието на всеки трансплант. Въпросът за цената.
На каква цена?
Пълна самота, тъжното осъзнаване, че старите връзки се късат една по една и че на мястото на живата, топла човешка природа ще остане… едно чудовище.
Да, той си бе задавал този въпрос — трансплантът, който навремето беше Барт Куентин. Беше се питал, докато гордите огромни съоръжения, които представляваха тялото му, чакаха готови да се задействат.
Променям ли се? Все още ли съм Барт Куентин? Или те, хората, гледат на мен като на… Какви ли чувства наистина изпитва вече към мен Линда? Дали съм…
Дали съм… машина?
— Качи се на балкона — каза Куентин. Гласът му прозвуча необичайно посърнало и глухо.
Толман махна рязко с ръка. Фърн и Долкуист се размърдаха. Заизкачваха се, всеки по отделна стълба от противоположни страни на помещението, но предпазливо, завързвайки въжето към всяко стъпало.
— Къде е мястото? — попита кротко Толман.
— Южната стена… За ориентация използвайте звездния глобус. Можете да стигнете до мен… — Гласът заглъхна.
— Да?
Мълчание.
— Да не би да умира? — провикна се Фърн.
— Куент!
— Да… Към средата на балкона. Ще ви кажа, когато стигнете мястото.
— Полека — Фърн предупреди Долкуист. Той намота въжето си около парапета на балкона и се надвеси предпазливо напред, обхождайки с очи стената.
С една ръка Толман избърса замъгленото си зрително стъкло. По лицето и хълбоците му се стичаше пот. Пълзящата жълта светлина и зловещото мълчание на двигателите, които би трябвало да реват гръмовито бяха изопнали непоносимо нервите му.
— Тук ли? — извика Фърн.
— Къде е мястото, Куентин? — запита Толман. — Къде си?
— Ван — заговори Куентин. В гласа му се долавяше ужасно страдание. — Сигурен съм, че не говореше сериозно. Сигурен съм. Не е възможно. Това е… аз трябва да знам! Мисълта ми е за Линда.
Толман потрепера. Той облиза устни.
— Ти си механизъм, Куент — рече той твърдо. — Ти си механична играчка. Убеден си, че никога не бих се опитал да те убия, ако ти все още беше Барт Куентин.
И тогава най-неочаквано Куентин се разсмя.
— Дръж се сега, Фърн! — изкрещя той и ехото се заудря и забуча из сводестото помещение. Фърн се вкопчи в парапета на балкона.
Това бе съдбоносна грешка. Въжето, с което бе вързан за същия този парапет се превърна в капан, защото той не съзря опасността навреме, за да се отвърже.
Корабът подскочи.
Беше гениално изчислено. Фърн бе отхвърлен към стената и задържан от въжето. Едновременно с това огромният звезден глобус се залюля като гигантско махало. При сблъсъка преряза мигновено въжето на Фърн.
От люлеенето стените се тресяха.
Толман се държеше здраво за един стълб и не сваляше очи от глобуса. Люлееше се напред-навад по намаляваща дъга. От глобуса плисна и закапа някаква течност.
Толман съзря шлема на Долкуист, който се появи над парапета. Долкуист изкрещя:
— Фърн!
Отговор не последва.
— Фърн! Толман!
— Тук съм — обади се Толман.
— Къде е… — Долкуист завъртя глава и се взря в стената. Той изпищя.
От устата му се посипа циничен брътвеж. Той издърпа бластсра от колана си и се прицели надолу в купчината уреди.
— Долкуист! — изкрещя Толман. — Почакай!
Долкуист не чуваше.
— Ще разбия кораба — изкряска той. — Ще го…
Толман извади собствения си бластер, насочи дулото към стълба и простреля Долкуист в главата. Видя как тялото се надвеси над парапета, прекатури се и се пльосна върху подовата настилка. После Толман се търкулна ничком и остана да лежи така, хълцайки жално и отчаяно.