— Ван — обади се Куентин.
Толман не отговори.
— Ван!
— Какво!
— Изключи индуктора.
Толман се изправи, отиде с неуверена стъпка до уреда и изскубна жиците. Не си направи труда да потърси по-удобен начин.
До приземяването на кораба измина доста време. Бръмчащите вибрации на двигателите замряха. Огромното мрачно апаратно помещение изглеждаше необичайно пусто.
— Отворих един шлюз — рече Куентин. — Денвър е на около осемдесет километра на север. На около шест километра в същата посока минава автомагистрала.
С покрусено лице Толман стана и се огледа.
— Ти ни надхитри — промълви той. — През цялото време ни разиграваше както си искаш. Моята психология…
— Не — прекъсна го Куентин. — Ти почти успя.
— Какво…
— Ти наистина не ме смяташ за машина. Преструваше се, но една думичка ме спаси. Когато проумях какво бе казал, дойдох на себе си.
— Какво съм казал?
— Да. Че ти никога не би се опитал да ме убиеш, ако все още съм бил Барт Куентин.
Толман бавно смъкваше космическия костюм от себе си. Свеж, чист въздух вече изтласкваше отровната атмосфера на кораба. Зашеметен, той тръсна глава.
— Не разбирам.
Смехът на Куентин огласи помещението с топли, човешки звуци.
— Машината може да бъде спряна или повредена. Ван — рече той. — Ала тя не може да бъде убита.
Толман не каза нищо. Вече се бе освободил от неудобния костюм и припряно се обърна към изхода. Погледна назад.
— Вратата е отворена — каза Куентин.
— Ти ме пускаш да си отида?
— В Квебек ти казах, че ще забравиш за нашето приятелство преди мен. По-добре е да побързаш, Ван, докато все още има време. От Денвър сигурно вече са изпратили вертолети.
Толман хвърли един въпросителен поглед към огромното помещение. Безупречно скрит сред тези мощни съоръжения се намираше малък метален цилиндър, сгушен и смълчан в своето скривалище. Барт Куентин…
Усети как гърлото му пресъхна. Преглътна, отвори уста и отново я затвори.
Завъртя се на пета и излезе. Леките му стъпки заглъхнаха.
Сам в смълчания кораб, Барт Куентин очакваше техниците, които щяха да ремонтират тялото му за полета до Калисто.